Обидата беше изречена бавно и с престорена усмивка и военните съветници, които бяха в редица зад Янгблъд, ахнаха.
Очите на Ъркарт не трепнаха.
— Не се ли очакваше от вас да кажете нещо кодирано, генерале?
— Исках да няма място за недоразумение. Мисля, че ви преценявам правилно, г-н Ъркарт.
И с това първият заместник-началник на Генералния щаб на националната отбрана излезе от стаята.
— Добро утро, епископе.
— А, скъпи ми г-н Ъркарт. Калимера. Добре сте се наспали, надявам се. Дано не сте имали някой кошмар.
— Не спах много, но много мислих.
— Ще имам ли привилегията да разбера накъде ви отведоха тези ваши мисли?
— Към сделка. Замяна.
— Но. Винаги има „но“. Чувам как някакво условие е заседнало в гърлото ви. Само внимавайте да не се задавите с него.
— Параметрите, които поставихте вчера, са невъзможни.
В отговора на Теофилос се усещаше ситен дъждец от подигравка.
— Явно искате да свирите на собственото си погребение?
— Искам да оцелея, и то много. Но помислете. Ако аз кажа на всеослушание, че… как да го формулирам… признавам правдивите искания на кипърците да им бъдат върнати земите на военните бази и ако обявя моите заключения преди изборите, тогава, както сам казахте, аз ще бъда жертвата. Ще бъда изхвърлен от властта. Но в чия полза е това? Не и във ваша. След малко повече от седмица ще има нов министър-председател, който няма да чувства никакво задължение да изпълни поетите от мен ангажименти. Точно обратното, той сигурно ще се изкачи на „Даунинг стрийт“ точно на вълната на обещанието да запази всеки инч от базите.
— И аз ще си запазя върховния комисар. На парчета.
— Именно. Никой не печели.
Епископът се поколеба; не можеше до безкрай да играе една и съща карта.
— Намеквате, че британците ще изиграят ролята на чакала и ще нарушат обещанието си. Както са правили много пъти преди.
— Може и така да се каже.
От другата страна на връзката се чу звук от ожесточено сърбане на топла напитка; последва дълга пауза за размисъл.
— Казахте нещо за сделка. Имате контрапредложение?
— Вие освобождавате върховния комисар и аз ще ви дам писмено потвърждение за базите.
— И какво да си избърша с тази британска хартийка! — извика епископът.
— А също и значителен финансов пакет. Готов съм да бъда много изобретателен с тази финансова помощ, епископ Теофилос. Тя може да бъде много лична.
— Разбирам.
— Ще трябва да разберете също така, че сделката за финансите и базите не може да бъде публично разгласявана, преди да са минали изборите. Нали виждате, че имате нужда от мен на „Даунинг стрийт“, за да мога да си изпълня обещанията. Трябва да ми помогнете да спечеля.
— Но как да знам, че ще си изпълните обещанията после?
— Ще имате моя подпис…
— Не е достатъчно!
— … и значителен аванс от финансовия пакет като залог за добра воля. В брой. Доставен направо в ръцете ви, да го пазите. Може да се уреди в рамките на часове.
— Г-н Ъркарт, започвате да ми харесвате. Вие сте мой тип човек.
— Имаме общ интерес, епископ Теофилос, може би и обща съдба дори.
— Началото на една прекрасна афера — разсмя се Теофилос.
— Доколкото си спомням, в Кипър имате поговорка, че всеки дърпа юргана към неговата страна.
— Но поне се оказва, че сме в едно легло…
Гласът заглъхна. От другата страна на линията се чу някакъв друг разговор. Епископът попита нещо с дрезгав глас. Звучеше развълнуван. Объркване. После се върна към телефона.
— Ъркарт, английско копеле такова. Какво си намислил?
Планините Тродос са иглолистното сърце на Кипър. Ридовете, които се издигат до връх Кионистра, играят ролята на капан за облаци, засмукват ветровете от източната част на Средиземно море и носят облекчение от мъчителната жега на равнините и изобилие от вода, на което могат да завиждат повечето други острови в Средиземно море. Но невинаги е така в Тродос. Дъждът пада най-вече през зимата, а летните месеци са сухи. Поляните с шарена сянка под иглолистните дървета изгарят като огромни купи с прах, горската папрат умира и се разпилява, а пролетният килим от цветя се дръпва, за да разкрие сухите кости на иначе обилната растителност. Падналата и изсъхнала дървесина се превръща в компост от разпалки, а хладните ветрове могат да се превърнат във вестоносец на смъртта. Бедствието е само една искра разстояние.
Гърбът на Тродос е като крастав от белезите и люспите на старите горски пожари, тихо овъглено свидетелство за силата на пламъка, чийто звук напомня шума на експресния влак и който може да се разпространява почти толкова бързо. Хората, които познават планината, се страхуват от пламъка.