Първото стълбче дим започна да се вие към небето до пътя, който минава под президентската резиденция, в началото на туристическата пътека, която води до водопадите Каледония. Фас от цигара, лъчите на слънцето, фокусирани през небрежно изхвърлена бутилка, незагаснал огън от светкавица, можеше да има много обяснения, но последствията бяха едни и същи. Паяжината на дима започна да се вие към небето и вече растеше с високи темпове, когато постовите на епископа на прозореца на третия етаж на резиденцията го забелязаха. До момента, в който Теофилос се изкачи по стълбите, за да види сам, огънят приближаваше с рев като на лъв.
Той грабна слушалката от вилката.
— Каква двойна игра е това, Ъркарт? Такава глупост ли ти дойде на ума, че да обричаш четирима заложници на смърт.
— Епископ Теофилос, чуйте ме много внимателно. Ако пипнете заложниците, и с двама ни е свършено. Аз ще бъда обвинен, а вие унищожен. Няма да имам друг избор, освен да накарам войниците ми да щурмуват.
— Преструваш се, че не ти си запалил огъня? Лъжец!
— За бога, искаш да ми кажеш, че това е първият горски пожар, който виждаш ли? Може да е започнал по хиляди начини, важното е да го спрем. Моите войници вече се борят с огъня. Ако искаш да се евакуирате от резиденцията, мога да организирам сигурен транспорт…
— Оставаме!
— Добре тогава, така направете, но не закачай заложниците. Помни, че аз и ти заедно печелим или заедно губим. Свързани сме в едно.
— Ъркарт, аз не ти вярвам. Но ти можеш да ми вярваш. Кълна се в светия си живот, че само да видя някой британски войник да приближава резиденцията, ще взема един от заложниците и ще го хвърля от последния етаж. Само за да ти покажа, че държа на думата си. И ако не успееш да удържиш огъня далеч от резиденцията, ще приема предложението ти за транспорт. Но ще оставя един от заложниците в пепелта. Чуваш ли ме?
— Твърде добре. Но няма нужда от това. Казват ми, че вече има два хеликоптера на път. Снабдени са с техника за борба с пожари. Резиденцията ще бъде в безопасност.
— По-добре се моли за собствената си душа, ако се окаже, че не е така.
Хеликоптерите „Уесекс НС2“ бяха старите небесни бойни коне на военните, отдавна бяха отживелица в повечето части на света, заменени с по-големи и по-модерни машини, по-подходящи за фронтови действия. Но Кипър не беше фронтова линия — поне досега. Имаха само „Уесекс“, но те щяха да свършат работа.
Полетът от Акротири траеше по-малко от петнадесет минути, дори с тежката техника за загребване на вода, закачена под „Мисия Три-Нула-Алфа“ и нейната посестрима „Три-Нула-Браво“. Летяха във формация покрай язовир „Курис“, който отклоняваше скъпоценните води, търсещи да се влеят в морето, към бетонната пещ на Лимасол, бръмченето на двойните газови турбини отекваше по хълмистите поляни и умножаваше страшния шум, оповестявайки пристигането им още преди селяните от Монагри, Дорос и Тримиклини да вдигнат поглед от лозите и да ги видят. Те се издигаха, четирите перки на роторите засмукваха все по-лакомо разредения планински въздух, подемната сила се увеличаваше, докато пилотите се мъчеха да поддържат формация и темпо, а екипажите се напрягаха в очакване, докато пред тях огнените езици се открояваха черни по синьото небе.
Откриха източник на вода само на две минути от сърцето на пожара, резервоарите на развъдник за пъстърва, пълни с плетеница от рибки. Само с една глътка всеки от хеликоптерите загреба по половин тон вода заедно с предпазните мрежи — половингодишната работа на фермера, чиито викове на отчаяние и недоумение се изгубиха под смазващия тътен на въртящите се перки. С ироничен поклон двата хеликоптера оставиха фермера на сълзите му и се насочиха към резиденцията.
По заръка на брат си Димитри провери дали заложниците са добре вързани. За всеки случай реши да завърже и краката им, както и горната част на тялото, за да нямат никакъв шанс да се освободят. Както обикновено, обърна специално внимание на Елпида, очите му опипваха, а ръцете му уж случайно се търкаха в памучната ѝ блуза, докато проверяваше въжетата, мазолестите му длани стискаха бедрата ѝ, киселият му винен дъх пареше бузите ѝ. Очите му бяха стъклени, разширени, пълни с адреналин и нетърпение.
— Преди всичко това да свърши, красавице моя, ще ти покажа какво значи истински мъж — прошепна ѝ той.
— Моля те, не стягай толкова, изтръпна ми единият крак.
Той коленичи пред нея, махна въжето на единия ѝ крак, повдигна роклята ѝ високо над коляното и започна да масажира мускулите.