Но пожарът не угасваше. Пламъците пълзяха нагоре, стрелкаха се като езици на огромно влечуго, гневни, непокорни, помитащи всичко по пътя си, който водеше право към резиденцията.
А резервоарите на развъдника бяха празни. Трябваше да намерят друг източник на вода, щяха да загубят още ценни минути.
И щурмът започваше да отслабва.
— За бога, Ъркарт, огънят е на по-малко от сто метра от резиденцията.
Тонът на епископа се беше променил. Нямаше я онази арогантност, беше заменена от напрегнатост, докато гледаше как хеликоптерите отстъпват пред природните сили.
— Правят всичко по силите си. Повикаха още един хеликоптер от Акротири.
Но дори Ъркарт вече не звучеше толкова уверен.
— Проблемът е да се намери откъде да се загребва водата и да е достатъчно близо.
— Достатъчно оправдания, англичанино!
— Епископ Теофилос, нека ви евакуираме заедно с хората ви. Давам ви думата си…
— Както и аз ти дадох моята. Ако съм принуден да напусна това място, един от заложниците ще остане. И нейната смърт ще тежи на твоята съвест.
— Какво още мога да направя?
— Моли се, мамка ти. Падни на колене.
— Вече го правя.
Пламъците бяха само на седемдесетина метра от резиденцията и напредваха безмилостно. Вече бяха минали през оградата от бодлива тел, сложена, за да отцепи периметъра на комплекса и я бяха превърнали в кълбо овъглени парчета. Парцали пепел пърхаха нагоре и падаха по поляната пред резиденцията и по металния покрив.
„Три-Нула-Браво“ направи последен опит. Водната бомбардировка се беше оказала неефективна, всички резервоари в близост бяха изчерпани. С жест, който признаваше поражение, пилотът натисна бутона за освобождаване от греблото, захвърляйки последната надежда за потушаване на пожара.
Теофилос гледаше с нарастваща тревога. До този момент мислеше, че планът му е презастрахован за грешки и никой човек не можеше да застане на пътя му. Но не беше предвидил Бог да му попречи.
Докато гледаше през открехнатите кепенци на резиденцията, го обзе мрачен фатализъм. Някой щеше да умре, някой трябваше да умре, беше дал светата си дума. С приближаването на този решителен момент той усети, че ръката му трепери. Скри я дълбоко в гънките на расото.
Но сагата още не беше приключила. Пред погледа на епископа „Браво“ направи кръг и мина пред огъня, докато беше почти над резиденцията. Бавно мина още малко напред, реейки се на само петдесетина метра над земята, колесниците му реално докосваха върховете на дърветата, заставайки точно между сградата и приближаващия огън. Перките мелеха въздуха и изпращаха струя с огромна сила надолу към дърветата. Беше отворен нов фронт в битката. Въздушната стена, създадена от хеликоптера, се срещна с настъпващите пламъци и двете въздушни маси влязоха в схватка. Във всички посоки се разнесоха задушаващи вихрушки от дим и прах, обгръщащи хеликоптера в заслепяващ воал от отломки. Острите езици на пламъка се люшнаха напред, само за да бъдат посрещнати от концентрираната ярост на хиляда и петстотин конски сили механически мускул и принудени да отстъпят. „Три-Нула-Браво“ не спря огъня, който тръгна настрани да търси нови пътища за настъпление, но с кураж и умение, летейки почти на сляпо сред дима, го отклони от резиденцията, докато „Алфа“ и новопристигналият хеликоптер продължиха да го поливат с вода.
Вътре в резиденцията шумът беше оглушителен. Силата на въртящите се перки блъскаше по ламарината на покрива като чук по барабан, измествайки всякакви други звуци и правейки разговорите невъзможни. Кепенците тракаха, един комин падна, листовете ламарина започнаха да се отлепят, мислите бяха разтърсени от непоносимия звук, докато се разпаднаха.
Теофилос гледаше сцената от прозореца на горния етаж с широка усмивка на облекчение. Походът на пламъците беше спрян, а той вече се чувстваше много по-добре. Нямаше да му се наложи да убива никого все пак.
Избраха малък квадратен прозорец, който водеше към по-тъмните помещения на резиденцията от страната, възможно най-отдалечена от огъня.
Резиденцията, тяхната цел, беше проектирана преди повече от сто години от френския поет Артур Рембо, който тогава още не бил навършил тридесет. Бил човек с богат опит въпреки малкото си години, с живот, посветен на насладата, алкохола, неприличните разговори. Поддържал този статус с контрабанда на оръжие, изследователски експедиции, търговия, писане. И като архитект. Проектите му обаче били напълно обикновени и резиденцията дължеше оцеляването си по-скоро на стабилната каменна конструкция, отколкото на красотата или практичността на архитектурата си. Кухнята по-специално беше мизерна работа, тясна и мрачна. Затова в един по-късен етап се наложило да бъде модифицирана с допълнителна пристройка за склад. А светлината в тази пристройка идваше от малък прозорец. Той беше различен от останалите прозорци на резиденцията, които бяха високи и с известна претенция за елегантност. Този прозорец беше по-малко от метър на метър. Също така беше единственият прозорец, водещ в резиденцията, без кепенци.