Знаеха точно къде се намират заложниците — във всекидневната в другия край на къщата спрямо кухнята. Подозираха, че има поне същият брой пазачи при тях и още трима, включително епископът, които бяха разположени по прозорците, за да следят настъплението на пожара. С малко късмет можеха да ги ликвидират всичките.
Капитан Рупърт Дарвин беше натоварен с командването на отряда, който щеше да проникне. На тридесет и две, пехотинец, той беше по-скоро човек на опита и смелостта, отколкото на особените отличия. Беше служил в Северна Ирландия и Оман, както и в мисията на Обединените нации в разкъсваната от граждански сблъсъци Нигерия. Освен това беше от същото училище като маршала — двамата бяха далечни роднини. Но по-скоро двата му тура със специалните части SAS в Северна Ирландия, отколкото роднинските му връзки, се оказаха решаващи да бъде избран да води щурмовия отряд. И още шест редови, но опитни войници, по един за всеки противник, въоръжени с къс автомат SA 80, димни гранати и фишеци. С намазани с черно лица, те се приближиха от горната страна на планината, най-далечната от огъня, а камуфлажните им облекла бяха повече от адекватни сред опушените дървета.
Вече бяха на двадесетина метра и всяка стъпка предизвикваше миниатюрни лавини от борови иглички надолу по стръмния склон. Изчакаха, надничайки в пролуките между боровите стъбла, докато беше потвърдено, че и тримата постови в страничните постройки са ликвидирани — без дори да имат възможност да изпсуват, както по-късно се разбра, толкова бяха заети да следят пожара. Оттук нататък задачата ставаше по-сложна. С един последен поглед към закепенените прозорци и със страх да не срещнат набито око и гневно дуло зад някой от тях Дарвин и хората му се спуснаха по последната отсечка от склона до стената на пристройката на кухнята. Нямаше вик за тревога, нямаше и звук от изстрел — чуваше се само тътенът на роторите и перките, който дори от далечната страна на сградата ги караше да се чувстват все едно са по средата на лавина.
Дарвин пристъпи към прозореца, гърбът му беше опрян плътно в стената. Усещаше вадички пот по гръбначния си стълб. Това беше най-ужасният момент, когато всичко започва, точката, от която няма връщане назад, когато животът ти ще зависи от извлечените уроци от хилядолетната военна история. И от голяма доза късмет. Мигът, в който преглъщаш страха и се молиш да ти е писано да оцелееш. Пое дълбоко дъх, знаейки, че може да му е последен, и се завъртя с лице към прозореца.
Кухнята беше празна — разбира се, кой ще пие кафе в такъв момент? Късметът му работеше, вече се чувстваше по-добре. Но не можеха да си позволят да рискуват със звук от строшено стъкло. Залепиха една част, за да не падне, и отрязаха с елмаз стъклото, отваряйки достатъчно голяма дупка, за да могат да освободят резето. След по-малко от тридесет секунди прозорецът се отвори. След още тридесет Дарвин и още двама бяха вътре, останалите ги следваха чевръсто.
Кухнята беше тясна, не предлагаше прикритие, нямаше къде да избягаш, щяха да бъдат като мишени на стрелбище, ако само един от хората на епископа ги беше видял в това положение. Трябваше да се махнат оттам възможно най-бързо. Влязоха в трапезарията с нейната тъмна, тежка мебелировка. По масата имаше мръсни чинии, трохи и парчета сирене, плодове, празни бутилки вино, смачкани кутии цигари, а до стената, подпрени на ламперията, бяха два автомата и кутии с муниции. Очите на Макариос, мрачни и тържествени, се взираха в тях от масления портрет, но нямаше никой друг.
Вътре в къщата звуковата бомбардировка беше още по-безмилостна, ехтеше между каменните стени и кънтеше в пулсиращите им глави. Нямаше възможност за вербална комуникация, всички команди се състояха в посочване с пръст или знаци, които бяха предварително обмислени и педантично оркестрирани в часовете преди това. Отвъд трапезарията знаеха, че ще се натъкнат на главния коридор, идващ от предната врата, а пред открехнатите кепенци до вратата трябваше да стои един от постовите. Цяла сутрин беше там — проклет да бъде, ако беше решил да се премести през последните десет минути. Нагоре по стълбите, на площадката, очакваха да открият още един постови; бяха им казали, че епископът е на средния етаж, в голямата спалня, която гледаше към пожара. В края на коридора пред тях беше всекидневната, където бяха четиримата вързани заложници и — както те се надяваха — останалите вражески единици. На всеки се падаше по един. Може би. Ако бяха преброили правилно.