Докато гледаше към стълбите, устата му пресъхна, а пръстът му се сви около спусъка. Нямаше много добра представа какво да очаква — Ъркарт му беше обяснил само за приземния етаж, — а и имаше твърде много врати, излизащи от площадката на средния етаж, всяка от които можеше да се отвори с изстрел. Като на улица „О’Мара“, близо до реката в Дери, една мизерна къща с широки тераси, олющени стени и без килим, в един мрачен ноемврийски ден, когато бяха изпратени да задържат заподозрян от ИРА. Тогава в края на малкото стълбище имаше само две врати, но едната от тях се беше отворила съвсем леко. Той се беше поколебал — дали не беше невинен гражданин, може би дете, което излиза от банята? Или беше заподозреният, който излиза да се предаде?
Отговорът се беше появил под формата на 5,56-милиметров куршум от „Армалайт“50, който беше минал през ключицата му и се беше забил в гърлото на ефрейтора, който го прикриваше отзад. И двамата се оказаха на дъното на стълбището — Дарвин, превит от болка и гледащ право в безжизнените очи на войника си. Вдовицата на ефрейтора получи пенсия, Дарвин получи отпуск и похвала, а убиецът от ИРА получи доживотна присъда, когато в крайна сметка се предаде. Това беше преди осем години; може и вече да беше помилван или пък да излезе след още година-две. В кошмарите на Дарвин очите на войника го гледаха месеци наред след това. Това нямаше да се случи отново.
Хората на епископа бяха с ръце, завързани на гърба, с изключение на все още гърчещия се Димитри; той сграбчи най-близкия и го тикна пред себе си. Нагоре по стълбите. Жив щит. Застраховка.
Започнаха да се изкачват и сетивата на Дарвин започнаха да пищят; колкото по-близо бяха до металния покрив и тътена на перките, толкова по-настоятелно пулсираше главата му. Дори дървеният под се тресеше. Един лист ламарина се беше откъснал и дрънчеше методично под силната въздушна струя. Звукът беше оглушителен. Като непрекъснати артилерийски залпове.
Горе коридорът беше мрачен и окичен като викторианско училище. Репродукции, маслени картини, абажури с леко поклащащи се пискюли, антикварни джунджурии. И врати. Твърде много скапани врати.
— Говориш ли английски? — извика Дарвин право в ухото на пленника си.
— Имам магистърска степен от университета в Бристол.
— Искаш ли да умреш?
Пленникът поклати глава.
— Тогава ще отваряш вратите. Много бавно. И се моли приятелите ти да те разпознаят.
Той наново завърза ръцете на пленника, само че отпред, и започнаха да се промъкват по коридора, Дарвин буташе напред човешкия си щит, докато стигнаха първата врата. Топката се завъртя, вратата се отвори широко… за да разкрие, че най-заплашителното нещо вътре беше един шкаф за спално бельо. За момент Дарвин се почувства като глупак, докато си припомни, че поне беше глупак, който все още диша.
Нататък. Зад втората врата имаше баня, зад третата свободна спалня. Напрежението нарастваше, трябваше да продължат. Дарвин избърса потта, която се стичаше в очите му.
Следващата врата се отвори малко по-трудно, потната и завързана ръка на пленника се хлъзна по изтърканата метална топка. Открехна се леко, после още няколко сантиметра. И пред тях, с гръб, загледан през прозореца, в поза като на статуя на латиноамерикански воин, стоеше епископът. На почетно разстояние от три стъпки зад него, също насочил вниманието си към прозореца, беше липсващият пазач.
Не бяха чули нищо.
С нарастваща увереност Дарвин избута напред своя щит, свивайки се зад него, но минавайки прага, пленникът протегна ботуш и ритна крака на стол, достатъчно, че да го събори. Пазачът до прозореца се завъртя, устата му отворена във вик, оръжието сочещо към тях. Видя живия щит, разпозна колегата си и стреля. Дарвин отвърна на огъня, човекът в ръцете му потрепна, изведнъж стана тежък и бавно се свлече на пода. Дарвин видя два бълбукащи кратера в гърдите му и усети пръските топла кръв по бузите си.
Епископът се беше обърнал, привлечен по-малко от шума, колкото от факта, че пазачът зад него се беше свлякъл по стената до прозореца, сърцето му беше отворено от краткия откос.
Теофилос се обърна към Дарвин, огледа двете тела на пода с голямо внимание. Търсеше варианти; нямаше такива. Това беше краят. Приключението беше отишло твърде далеч. Той сви рамене, въздъхна тежко и бавно вдигна ръце, ръкавите на расото му се набраха нагоре, оголвайки любимия му „Ролекс“ и бялата копринена риза. Силуетът му в рамката на прозореца, с разперени ръце на фона на слънчевата светлина и блясъка на пламъците, създаваше впечатление за разпятие.
Дарвин избърса кръвта от бузата си, както беше направил онзи ден в Дери. Когато очите му свикнаха със светлината, видя, че Теофилос се усмихва криво. „Предавам се“, четеше се по устните на епископа — може и да го беше изкрещял, нямаше как да се чуе.