Дарвин пусна един куршум точно през върха на дървения кръст, който висеше над сърцето му. Епископът подскочи леко, залитна и падна към и после през прозореца, който се разби на парченца, като експлодираща звезда, оставяйки само празна, безжизнена дупка. Последното, което Дарвин видя от епископа, беше крайчето на черното му расо, чифт сандали и два яркожълти чорапа.
Ъркарт беше прав. Беше се извинил на Дарвин, след като беше приключил с инструкциите за резиденцията по сателитната връзката.
— Извинявате се, г-н министър-председател?
— Да, капитане. Епископът, ако бъде пленен жив, неминуемо ще се яви пред кипърски съд. Той има много приятели в Кипър. Подозирам, че е по-вероятно да бъде избран за президент, отколкото осъден. Не се справяме с терористите много ефективно, нали?
— Не, сър.
— Спомням си някои неща и от моето време, когато бях войник като вас в Кипър и се борех с терористите от ЕОКА. Архиепископ Макариос предвождаше терористите по онова време, плащаше им от средствата на църквата, даваше им наставления. Избиха не само наши войници, но и много британски цивилни, също и жени. Ние го знаехме, даже го затворихме в изгнание. И после му позволихме да стане президент на Кипър. Твърде слаби сме, капитане.
— Да, сър.
— Дори да го затворят за малко, това нищо няма да промени. Като змийско яйце. Ако го сложиш на топло, заплахата само става по-голяма, докато се излюпи, когато и където най-малко очакваш. Винаги съм вярвал, че има само един начин да се справим със змийското яйце.
— Какъв е той, сър?
— Да го смачкаме, капитане.
Гледаха всичко на мониторите. Сенките, притичващи между гората и прозореца на кухнята. Резките движения през кепенците до предната врата. Приближаващият пожар. Тъмната фигура, която изхвърча от прозореца на първия етаж и падна като чувал с въглища. Четиримата благодарни заложници, които се радваха на слънчевите лъчи за пръв път от дни.
И като с магическа пръчка огънят бе потушен, мерникът и ефективността на хеликоптерите се бяха повишили в синхрон с развитието на събитията в резиденцията.
За голямо лично удоволствие на Ъркарт Янгблъд се беше върнал. Беше получил заповед от своя висшестоящ, който беше настоял, че независимо колко нетърпима и неразумна може да е намесата на министър-председателя, представител на военните трябваше да присъства на място, за да съветва и ако е необходимо, да възразява. Сега Ъркарт се къпеше в славата на своята победа, но спорът не беше приключил.
Военните искаха освободените заложници незабавно да бъдат транспортирани в базата Акротири, където щяха да бъдат в безопасност. Но Ъркарт отново каза „не“ и не отстъпи. Това вече не беше военен въпрос, а изцяло политически, а политиката изискваше победата да се отпразнува с парад. Легитимното правителство на президента Николау трябваше да се завърне, а враговете му да тънат в срам. Ако се скриеше зад телените огради на британската база, това щеше да заличи новопостигнатото преимущество на президента.
Затова Ъркарт нареди изтощеният Николау и останалите да починат през нощта в близък хотел, а на следващата сутрин, неделна, Сейнт Обин да се подготви да ги закара с конвой не до британските бази, а до столицата Никозия — където беше мястото на властта и правителството. И където бяха медиите, които щяха да разпространят новината за победата из целия остров. И където бяха символичните руини на президентския дворец. И където бяха унижените му врагове. И където най-вероятно беше писмото на Мортима.
И за да се извлече максимална полза от победата, Ъркарт си напомни да каже на хората си да докарат всеки журналист и телевизионна камера, които могат да отразят неговия триумф.
Здрачът вече се спускаше и последните останки от разигралата се драма се почистваха около резиденцията, когато Ъркарт, с ледена сигурност, която стягаше сърцето му, разбра, че нещо не беше наред. Светлината угасваше, слънцето залязваше, сенките се разтегляха по земята — точно както толкова много години преди това на същия склон на планината. Ъркарт гледаше сцената на своя триумф през монитора, когато един въглен, разпален от полъха на хладния вечерен бриз, влезе в допир с изсушената кора на един бор, настани се там и намери нов живот. Както гледаше и си спомняше, дървото избухна в пламъци, които го обхванаха цялото.
Пълен кръг. Цикълът на един живот — завършен, приключен. И през екрана Ъркарт видя овъглените, обвиняващи пръсти на Йоргос и Еврипид да сочат право към него.