Глава четиридесет и първа
Страхът изважда най-доброто в човека. Отървава те от самодоволството и показва от какво си направен.
Ако те е страх да умреш, значи не си живял както трябва.
Победа. Това беше водещата новина във вечерните новини в събота, въпреки че още нямаше кадри към репортажа.
— Аз поисках да не ме включват формално във военния кабинет. Хората щяха да започнат да приказват, че ми идва редът. Нали се сещаш, най-младият министър на вътрешните работи след Чърчил. Все пак ни предстоят избори, а не битка за лидерство на партията. И затова отказах. Но, разбира се, Франсис се съветва с мен на всеки етап.
През масата Бууза-Пит я дари с усмивка, която говореше за скромност, решителност, статус — нещо като: „Знам, че искаш да ме целуваш навсякъде с тези твои прекрасни устни, но аз наистина съм твърде важен и дългът към родината е на първо място“. Тя мъркаше поощрително, докато му правеше компания за вечеря. След години самоизтезание само преди два месеца тя най-после се беше разделила със съпруга си, който също беше в парламента и чиято отдаденост на преговори с лобистите до късна доба, операции през уикенда, постоянно говорене по телефона и четене на писма от избиратели — колкото и благородна да беше — за нея беше пълна, непростима скука. Тя знаеше, че да спи с Бууза-Пит беше глупава прищявка, но толкова отдавна не се беше забавлявала, а и се надяваше той да се окаже толкова умел в акта, колкото в прелюдията. Освен това досега не беше стигала до министър, камо ли вътрешен. Дължеше си го.
— Наистина ли? — подмамваше го тя, чудейки се дали и други части от тялото му набъбваха толкова, колкото егото му.
— В момента е малко деликатна тема. Не мога да разкрия детайли, предполагам разбираш, но аз му дадох съвет, че трябва да влезем възможно най-бързо. Да гепим заложниците и да дадем добър урок на тези скапани кипърци.
— Да ги напляскате.
— Да, нещо такова.
— Ти си великолепен, Джефри — тя изпърха с мигли ужасно престорено, но той само се усмихна самодоволно.
В такава степен му липсваха задръжки, че мястото му беше в зоологическата градина. Или поне тя така се надяваше.
— Не е лесно — призна той, тежките му вежди се сключиха драматично. — Понякога е самотна работа.
Ето я и поканата. Изискана като данъчен иск.
— Знаеш ли какво ми се иска? — продължи той, гледайки я над ръба на чашата вино, която пречупваше светлината на свещта и хвърляше странни отсенки по челото му.
— Да станеш министър-председател?
— Към този момент няма други амбиции, освен… — той започна същата плоча отначало.
Тя се пресегна и сложи пръст на устните му, за да го избави от мъките. О, дано беше добър в леглото, защото явно нямаше други качества. Но поне нямаше да има опасност тя да хлътне.
— Разкажи ми всичките си тайни, Джефри. Много добър слушател съм.
— Така ли?
— Да. Кажи ми, освен ако не е военна тайна, ти Дева ли си?
— Искам да си тук и да закусваш с нас, мамо.
Това беше единственото ядене, за което Клер държеше да бъде с децата си, преди политиката да я отвлече за остатъка от деня. Но невинаги се получаваше, дори в неделя.
— Знам, миличка, но нали помниш как е с изборите от миналия път.
— Ти къде си?
— Някъде в централната част на страната ни. Честно казано, и аз не съм сигурна къде точно. Една кола ме взе вчера следобед от влака и после малко ми се губят нещата. Но тази вечер ще се върна. След като сте заспали.
— Свърши ми малката бомбичка за инхалатора.
— Синята или кафявата?
— Синята.
— Ще намеря аптека някъде — Клер надраска нещо за подсещане в полето на вестника си.
Първа страница на „Съндей Експрес“ крещеше: „ФОЛКЛЕНД НА ФРАНСИС“.
— Ще ти донеса една тази вечер. И се надявам вие с Аби да сте облекли пижамите, които ви оставих.
Даяна пусна въпроса покрай ушите си. Нещо друго се въртеше в главицата ѝ.
— Мамо?
— Да, миличка?
— Какво е война?
— Защо питаш?
— Нали сме във война с Кипър? Защо?
— Не с целия Кипър, миличка. Само с няколко лоши хора.
— А всички тези жени с бебешките колички.
— С тях не сме.
— Но г-н Ъркарт уби епископа, нали?
— Не, не г-н Ъркарт лично.
Нещо в наивния тон на дъщеря ѝ разтърси и мислите на Клер.
— Но защо? — настояваше Даяна, докато дъвчеше голямо парче препечен пълнозърнест тост.