Клер се поколеба. Сутрешната преса преливаше от хвалебствия за успеха в Тродос. Дори тези, които не подкрепяха правителството, не можеха да отрекат ефективния развой на действията. Някои от по-сериозните вестници пишеха за разрив в отношенията с военните съветници и че е необичайно, а може би дори нередно, министър-председател да поема едноличен контрол върху акцията, но в светлината на нейния успех военните явно не горяха от желание да тръбят за наранената си гордост. Победата сама по себе си е аргумент.
Тогава защо Клер не споделяше този ентусиазъм?
— По-късно ще ти обясня, миличка. И да не забравиш да си измиеш зъбите.
— Сега ми падна!
С екзалтиран замах на дистанционното Ъркарт изтри лицето на лидера на опозицията от екрана на сутрешните новини в неделя.
Повече от двадесет минути в сутрешния блок Дик Кларънс се мъчеше да избегне съдбата си, но нестихващите въпроси омаломощиха словесната му изобретателност и преминаха през всичките защитни позиции, които неговите съветници бяха му подготвили, и той бе принуден да капитулира. Накрая нямаше друг избор, освен да го признае. Да, Франсис Ъркарт беше постъпил правилно.
— Не му остава още много на младия Дик, така ми се струва — каза Ъркарт и погледна към Мортима.
Съдбата нямаше да е благосклонна към един лидер на опозицията, който не можеше да намери с какво да опонира само десет дни преди изборите.
През масата Мортима вдигна поглед от вестника.
— И пресата сякаш е стигнала вече до това заключение.
Тя му подаде три коментарни статии, внимателно прегънати и маркирани, които на практика обявяваха, че изборите са предрешени.
Той ги сдъвка с чая си, после ги хвърли настрана и поклати глава.
— Прибързват със заключенията. Кларънс е аут, защото така или иначе е безполезен. Но все още има опозиция.
— Мейкпийс?
— Кой друг?
— Човекът без партия.
— Но с армия.
— Армия, която ще бъде нападната, сър.
Беше Кордър, който изпълваше рамката на врата по своя тих начин, с който те бяха свикнали през годините. Мортима дори не оправи пеньоара си.
— Имаш новини от фронта ли, Кордър?
— Да, сър. Г-н Мейкпийс май го чака битка. След репортажите от вчера вечерта много от групировките на крайните британски националисти са започнали да се организират. Подготвят му малък прием, когато стигне в Бирмингам тази вечер. Искат да направят с него, както вие направихте с епископа.
— Колко жалко — промърмори Мортима, като че ли беше открила бримка на чорапогащника си.
— И какво предлагаш да се направи, Кордър?
— Зависи дали искате война по улиците на Бирмингам.
— Ще има насилие?
— Може. Ако го искате, г-н министър-председател.
— Не мисля, Кордър. Това е твърде несигурно. Такива неща могат да излязат извън контрол и да го превърнат в мъченик.
Обаче колко хубаво би било, ако заплахата се окаже толкова сериозна, че да накара Мейкпийс да зареже похода си.
— Мислиш, че той би го направил? — намеси се скептично Мортима.
— Съмнявам се. Това би било краят за него. Можем да настояваме или да го умоляваме, но не вярвам, че той ще ни послуша.
— Тогава?
— Тогава трябва да накараме началникът на полицията да му нареди да спре похода си като заплаха за обществения ред. Можем, нали, Кордър?
— От личен опит, сър, началниците невинаги слушат…
— На този му предстои да получи рицарско звание. Ще слуша много внимателно.
— … и много често не ги слушат.
— Но това няма ли да е прекрасно? — Ъркарт разпери ръце. — Мейкпийс. Вече се обяви за приятел на терористите. Сега пречи на реда и на властите в страната ни. Заплахата от безредици ще изглежда като негова вина. От мъченик ще се превърне в обществена заплаха. Ще трябва да го арестуваме.
Той плесна с ръце, после се овладя.
— С голяма неохота и след множество предупреждения, разбира се.
— Законът за обществения ред от 1986, сър. Мисля, че секция 13. Три месеца и глоба.
— Именно, Кордър. Ще стане ли?
Кордър кимна.
— И тогава всичко ще си дойде на мястото.
— Освен едно, г-н Ъркарт.
Кордър стискаше червената папка. Изглеждаше по-дебела от последния път.
— Пасолидес.
— Да, сър. Следим го внимателно. Оказа се, че не е просто безобиден дъртак. Ходи с оръжие, размахва го наляво-надясно. И има досие като активист на ЕОКА.
Ъркарт стоеше точно пред горящото дърво, което пърлеше плътта му, сякаш пред него се беше отворила врата на пещ.
— Трябва да го заключим. Но исках първо да ви питам.
Гласовете пак се блъскаха в него, предупреждаваха, наставляваха, караха се помежду си. Мина доста време, преди Ъркарт да успее да избута отломките в съзнанието си и да проговори.