— Той къде е сега?
— Киселее в палатката си. Онази без прозорците.
— Добре. Нека го оставим там. Някой толкова близък до Мейкпийс, въоръжен, с кръв по ръцете си. Британска кръв. Може да се окаже много удобен.
— Дори дъртаците могат да свършат някаква работа, сър.
— Може и така да се каже, Кордър…
Клер прелетя през двойната врата на местната радиостанция, вече закъсняваше с няколко минути за интервюто и мърмореше нецензурни неща по адрес на партийните организатори, които отговаряха за графика ѝ. Една жена имаше нужда от повече време за сутрешна подготовка от съсухрените ѝ колеги политици, които нямаха кой знае колко коса и ходеха с един и същи костюм на ситно райе, с петна от супа, който имаха от двадесет години — подарък от жената. А тя беше минала през три аптеки, преди да намери такава, която да бъде отворена и да може да изпълни рецептата на Даяна.
— Аз съм Клер Карлсен — обясни тя на младия и неугледен рецепционист.
Той не намери сили да откъсне поглед от спортната секция на вестника пред него.
— Съобщение за вас — промърмори той, шумно жвакайки дъвка, и размаха парче хартия. — Трябва да звъннете на този номер. Казаха, че е важно.
Нямаше име и тя не разпозна номера, но беше от Уайтхол.
— Може ли да ползвам телефона?
Той я погледна и неохотата му изчезна, когато вниманието му се насочи към формата зад името ѝ. Усмихна ѝ се мазно, преди да кимне.
Тя набра номера. Беше Кордър.
— Връзката сигурна ли е? — попита той.
Рецепционистът беше започнал да я оглежда със зле прикрита сласт, немитите му очи описваха кръгове по гръдния ѝ кош.
— Ако имаш предвид дали ни слуша някой — отговори Клер, отвръщайки на погледа, — наоколо няма интелигентна форма на живот.
Рецепционистът нагло наду голям балон от дъвката си; но заедно с балона и самочувствието му се пукна в розова ципа по брадичката. С последен мрачен поглед той се наведе към вестника си.
В телефонната слушалка последва кратка тишина, Кордър се мъчеше да дешифрира коментара ѝ. Иронията не беше силата му.
— Твоят приятел шофьорът — продължи предпазливо той — на смяна ли е днес?
— Не — отговори тя.
През последната седмица шофьорът на Мейкпийс основно бе зает да превозва секретарки, кореспонденция и химическо чистене между Лондон и маршрута на похода и нямаше много полезна, или по-точно злепоставяща, информация. Клер приемаше този факт с облекчение.
Сега се почувства омърсена. Вече и Кордър знаеше. Тайната ѝ се разпространяваше, както и угризенията. В началото това ѝ се струваше като безобидна пакост, но вече не можеше да не си признае, че се беше оказало грешка. Предателство към приятел, на когото все още държеше. Сама се беше принизила, беше се увлякла. Беше постъпила като Ъркарт.
Рецепционистът пак я гледаше, този път скришом. Тя се обърна с гръб към него, вече не беше толкова уверена в собственото си превъзходство.
— Не, шофьорът не е на смяна — промърмори тя.
Чувстваше се като затворник, изправен пред съда. Не се признавам за виновна, искаше ѝ се да настоява тя. Но кого заблуждаваше?
— Хубаво — отсече Кордър.
— Защо питаш?
Но вече беше късно, връзката прекъсна.
Глава четиридесет и втора
Изискванията за облеклото на „Даунинг стрийт“ са много прости. Като влизаш, трябва да оставяш принципите си на гардероба.
Мейкпийс стоеше на изтърканите от времето стъпала на енорийската църква „Сейнт Джоузеф“ в Канък, около двадесет километра северно от центъра на Бирмингам. Беше ходил рано сутринта на причастие и получи благословията на викария. Той беше вярващ християнин, макар и не съвсем по каноните, и не му бяха непознати ползите за един политик от показването на набожност от време на време. Много християнски групи се бяха присъединили към него по време на похода, събирайки се под голям плакат „Поход за мир“, който сега беше сложен от другата страна на камбанарията на църквата.
Но тази сутрин се събираха и други, чиито мотиви не бяха толкова духовни. В частност два нови елемента. За първи път поддръжници и членове на партията на Дик Кларънс влязоха открито сред калейдоскопа от плакати и протестни групи в тълпата. Също като Ъркарт, повечето редактори и много други, и те възприемаха Кларънс като вече загубена кауза и започваха да го отписват. Оставени между скалата на отчаянието, която беше Кларънс, и мрачната, корава земя, на която се извисяваше Ъркарт, те се обърнаха към единственото знаме на недоволството, което можаха да намерят. Томас Мейкпийс.