— А утре, инспекторе? А на следващия ден? А следващата седмица в Лондон?
Хардинг сви рамене.
— Не зависи от мен, госпожо. Това е в ръцете на местната полиция. Но ако заплахата от насилие се запази…
— Значи ще позволите на група разбойници да провалят избирателната ми кампания — извика Мейкпийс.
— Съжалявам.
— А какво ще направите, ако откажа?
— Г-н Мейкпийс, дадох ви законно нареждане да спрете това шествие. Ако не го направите, не ми оставяте друг избор, освен да ви арестувам. И двамата не искаме това. Няма да ви свърши голяма работа за кампанията и ако сте в ареста.
— Позволете ми аз да преценя това.
Но и останалите преценяваха, натискаха се все по-близо, когато започваха да разбират, че присъствието на полицията около Мейкпийс не беше за негова протекция. Настроението започваше да се изостря.
— Не претендирам да разбирам от политика, сър, но имам работа да върша. Нека приключим нещата по мирен път.
— Не, мисля, че ще ги приключим по друг начин. Арестувайте ме или се махнете от пътя ми.
Мейкпийс тръгна отново, проправяйки си път през телата пред него.
— Моля ви, сър…
Хардинг тръгна след него и протегна ръка да го хване; Мейкпийс се освободи. Хардинг побърза да го настигне.
— Сър, не сте длъжен да казвате нищо. Но ако не кажете нещо, което впоследствие използвате във ваша защита, съдът може да реши…
Останалото се загуби в гневните викове на разни бивши членове на отбора по вдигане на тежести на Кипър, които започнаха да си пробиват път през тълпата. Хората се блъскаха, имаше и родители с деца на ръце, някой се прекатури, викове на объркване се разнесоха от всички страни, походът изведнъж се беше превърнал в хаос. Това ли беше целта на Хардинг? Мейкпийс да бъде арестуван насред сцени на насилие, без да се вижда нито един неонацист наоколо? Мария решително се хвърли между Мейкпийс и прииждащата маса мускули, крещейки укор с език, на който би завидял всеки гръцки моряк, и им ръкомахаше да се усмирят.
Мейкпийс имаше по един полицай на всяка ръка, но не се дърпаше и не се съпротивляваше. Вместо това и той призоваваше към ред.
— Спокойно. Продължавайте похода — викаше на тези около себе си. — Ще се върна при вас веднага щом се оправя с тази небивалица.
Но усмивката на Хардинг беше изчезнала.
— Не, г-н Мейкпийс, не мисля, че можем да ви го позволим. Въобще не мисля така.
Просеката беше блокирана от барикада с осем автобуса, древните бедфърди и по-модерни мерцедеси, паркирани настрани на четири реда, а пред тях имаше нисък вал от камъни и борови дънери. Нямаше как да се мине напред и понеже склоновете около просеката се издигаха стръмно нагоре, нямаше как и да се заобиколи. Автобусите бяха празни, вратите отворени, перденцата се поклащаха по прашните прозорци, но в тишината ясно се усещаше заплаха, която напълни гърлото на Сейнт Обин с жлъчка.
— Обратно! — извика той, правейки кръгообразни движения с ръка над главата си.
Шофьорът направи елегантен тристепенен обратен завой и тръгна обратно към началото на просеката. Камионите изпръхтяха като изхвърлени на плажа китове, докато се опитваха да последват маневрата в тясното пространство.
Бяха минали по-малко от три минути, откакто бяха влезли в скалистата долина, но когато се върнаха към входа ѝ, него вече го нямаше. Седнали на платното като на летен пикник бяха двеста бърборещи ученички, в училищни униформи, на не повече от петнадесет. Бариера, непробиваема като скала. Ленд роувърът се хлъзна тромаво и спря сред облак прах.
Капан. Виждаше се и нещо друго. От високото се спускаха сенки. Сейнт Обин погледна към върха на просеката, който се издигаше на петнадесетина метра, където силуетите на мъже никнеха като магарешки бодили. И всеки от тях беше въоръжен.
После видя и още две тъмни фигури на фона на ясното синьо небе. Мъже, които на раменете си носеха не оръжия, а телевизионни камери.
Със сигурност, от която му се догади, Сейнт Обин знаеше, че му предстои да стане известен.
Мейкпийс, разбира се, вече беше известен, но му предстоеше да мине в категорията прословут. Веднага щом го арестуваха, той мина отстрани на пътя, за да пропусне хората, които продължаваха да вървят, и стигна до стената на църква. Там, рамкиран от статуята на мадоната и младенеца, която заемаше по-голямата част от двора, той отказа да съдейства на властта. Или поне за няколко минути. Беше забелязал, че наблизо паркира един бус на телевизията и екипът се изсипа чевръсто. Трябваше да им даде няколко секунди качествено време; нямаше какво да спечели от ареста си, ако драмата не се разрази в телевизионния праймтайм.