— Не можем да правим така, нали, сър?
— Пак ли ще ме арестувате?
— Не. Поне не веднага. Не е нужно. Тъй като вие отказвате да приемете всякакъв вид условия за гаранция, аз предлагам да не бъдете пускан.
— Така трябва да постъпите.
— Мога да ви задържа двадесет и четири часа, сър. Така е по закон. Сигурно вие сте го гласували. Това ще ви даде малко време да помислите, да поохладите страстите. След това ще ви изправим пред следващото заседание на магистратите… — той погледна часовника на стената, който показваше един през нощта в понеделник — което ще бъде във вторник.
— По това време трябва да съм в Бранбъри, на половината път до Лондон.
— Няма да стане този вторник, така ми се струва.
— Направо ме карайте на гилотината.
— Недейте така, сър. Ще видите, че е много приятно, сигурен съм. Макар че в момента нямаме завивки.
— И правда.
— Това го решават магистратите.
— И, слава богу, народът.
Сребърният диск на луната хвърляше бледа монохромна светлина по просеката, придружена от разпръснати лампи, които, изглежда, се захранваха от автомобилни акумулатори, и тук-там осеяна със заслепяващия блясък на светлините на телевизионните камери. В единия край на пътя, където седяха децата, беше запалена редица от свещи, което придаваше на целия кордон почти празнично усещане. На всеки двадесет минути четиридесетина от ученичките ставаха и на тяхно място идваше нов контингент; изсипваха се нови автобуси и човешката стена се възобновяваше на смени. Но кой ги возеше все още не беше ясно.
Нямаше изстрели, но намерението на тези, които стояха на пост на върха на скалите, беше ясно. Всеки път, когато някой от хората на Сейнт Обин се приближаваше на по-малко от двадесет метра от барикадите с автобусите, срещу него се насочваха пушки и се освобождаваха предпазители. Дори да не бяха с президента и дъщеря му, съпротивата щеше да бъде безсмислена. Нямаха прикритие, нямаха път обратно, освен да минат през децата, и затова стояха и се оглеждаха като патици.
Когато слънцето изтече от небето и мастиленият чадър на нощта ги покри, те откриха колко недостатъчен е кислородът в планинския въздух и колко студено става, когато само звездната светлина ти е завивка. Провизиите бяха мижави; никой не беше планирал подобен престой. А отвъд кордона усещаха мириса на печено агне с чесън и розмарин. Мъчение за гладния език.
После трима мъже се появиха зад редицата свещи и се приближиха напред. Единият държеше стара бензинова лампа, а другият голяма пластмасова бутилка вода.
— Добър вечер, англичанино — мъжът с лампата поздрави Сейтн Обин, когато той отиде да ги пресрещне.
Кипърецът, сбръчкан мъж на шестдесетина години, имаше огромен мустак, който се навиваше като рога на овен и напълно закриваше устата му. Той вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.
— Надявам се да ви е неудобно.
— Каква е причината за всичко това? — поиска да знае полковникът. — Нали знаете, че до няколко часа могат да пристигнат хиляда британски войници?
— А вие и всеки един от вашия конвой можете да бъдете мъртви до няколко минути. Но нека не си говорим в хипотези, англичанино.
— Какво искате?
— Да се предадете.
— Шегувате се.
— Напълно сериозен съм. Искаме да ви покажем на вас, британците, че не сте добре дошли на този остров. Не и като военни окупатори, които се месят в нашите работи. И като ви държим тук, докато се предадете, искаме да покажем на света, че вашата игра тук приключи.
— Това няма как да стане.
— Не мисля, че можеш да го предотвратиш.
— Моят командир в Епископи вече организира освобождаването ни.
— Точно обратното. Вече говорихме с вашия маршал Рей и му казахме, че ако само си мръдне пръста, ще бъде отговорен за огромни човешки загуби, най-вече британски.
— Вече сте се свързали с него?
— Разбира се. Стори ни се честно да го уведомим, тъй като предположихме, че вашата комуникация няма как да е адекватна.
Прав беше, мамка му. Заседнали в тази просека по средата на планините Тродос и след като бяха изпратили всички свързочници и техниката обратно в Епископи, те все едно викаха през улук към луната. Сейнт Обин се беше надявал да пратят отряд да ги търси, като не се появят в Никозия.
— И…? — попита несигурно той.
— Явно се съветват с Лондон. Страхувам се, че ви предстои много неспокойна нощ.
— Нямаме храна. Имаме съвсем малко вода — обясни Сейнт Обин, гледайки към бутилката.
— Всеки, който иска храна или вода, е добре дошъл като наш гост. Но трябва да дойде невъоръжен и няма да му бъде позволено да се върне.