Мъжът, който държеше бутилката, я остави от другата страна на редицата свещи, примамваща и недостъпна.
— Опасявам се, че при тези условия, ще трябва да откажем кипърското ви гостоприемство — отговори сухо Сейнт Обин.
— Засега сигурно. Ще видим после — той вдигна поглед нагоре към звездния килим, който висеше в ясното небе, където скоро щеше да се появи огънят на слънцето. — Ще видим.
Кипърците се обърнаха и тръгнаха обратно зад линията от свещи.
— А кои сте вие? — поиска да знае Сейнт Обин.
— Просто обикновени кипърци. Аз съм от село Спилия.
— От хората на епископа?
Възрастният мъж се обърна и се усмихна криво, един златен зъб блесна на светлината на лампата.
— Нищо не разбираш, нали, англичанино? От вчера почти всеки на този остров е от хората на епископа.
После изчезна в сенките.
— Трудно ли откри момчетата, Джим?
— Никак, сър — докладва командирът на ескадрилата.
Беше станал призори, за да изпълни сам разузнавателната мисия.
— Те са на главния път за Никозия, малко под село Спилия.
Той посочи локацията на голямата карта в кабинета на маршала.
— Запушени са в барикада от автобуси и… — той се покашля извинително — това, което изглежда, че са група ученички.
— Шегуваш се — ахна Рей.
— Ученичките танцуваха, или поне така ми се стори, сър.
— Какво е това, някакъв карнавал?
— Има и такива елементи, сър. Дълги колони от коли и автобуси приближават към мястото от всички посоки. Изглежда, че се е превърнало в нещо като туристическа атракция. Каквото и да значи това, няма как да изпратим конвой, без да влезем в задръстването.
— Хеликоптери?
— Ще летим само на метри над просеката и ще сме абсолютно уязвими, като пеперуди. Няма да има нужда дори да стрелят по нас, а само да хвърлят някой камък.
Гласът на маршала потъна.
— Тогава какъв е вариантът, Джим?
— Проклет да съм, ако знам, сър.
Рей се отпусна в стола си до телефона, който знаеше, че скоро ще започне да звъни.
— Ще ти кажа нещо, приятелю. Това няма да им хареса в Лондон. Никак няма да им хареса.
— Така му се пада.
Сутрешната пресконференция приличаше на касапница. Ъркарт излезе на трибуната в щаба на партията под винилов лозунг „Растем заедно“. Носеше със себе си внимателно изготвено прессъобщение и внимателно подготвен министър на земеделието, който трябваше да хвали бъднините на британските фермери. Медиите не ги дочакаха да стигнат и до половината.
Бяха репетирали отговора на въпроси, свързани с Мейкпийс и с военните в Кипър. „Без коментар.“ Едното беше в компетенцията на съдебната власт, а другото въпрос на национална сигурност. „Ще изчакате и ще видите“, само беше казал председателят на партията във въведението си. Но медиите, разбира се, нямаха намерение да чакат. Те атакуваха на вълни.
— Истина ли е, че нашите военни са спрени от няколко ученички?
— Изобщо не е толкова просто…
— Можете ли да потвърдите, че военните са били против това конвоят да тръгва за Никозия?
— Това са конфиденциални разговори и трябва да си останат такива…
— Наистина ли е застрашен човешки живот, или става дума просто за непослушни ученици от „Сейнт Триниънс“52?
— Въпросът е сериозен…
— Ще пратите ли спецчастите?
— По-добре им пратете Майкъл Джексън — обади се друг журналист.
— Дами и господа, нямам какво повече да кажа по темата.
Светлините на телевизионните прожектори грееха прекалено силно тази сутрин. Той усети капчици пот по скалпа си, а един министър-председател не бива да се поти, нито да показва напрежение или нервност под каквато и да било форма. Жестокото око на телевизията позволява само малко развеселен блясък, но на него изобщо не му беше весело.
— А какво ще кажете за Мейкпийс, г-н министър-председател? Имало ли е контакт между „Даунинг стрийт“ и бирмингамската полиция относно ареста му?
Клер го наблюдаваше отстрани, изучаваше го внимателно, а отвътре я присвиваше нещо. Средства, цели, истина, принципи, прагматизъм. Политика. Бурени, задушаващи розата. Тя знаеше, че на него му се налага да лъже, да баламосва, може би и тя би постъпила така на негово място — само че тя не би се поставила на негово място, нали? Беше се оказала твърде доверчива, наивна. Имаше още много да учи, дори за самата себе си. И имаше още много да свърши.
Въпросът увисна във въздуха. Ъркарт само погледна строго часовника си.
— Ще ми простите, дами и господа, но се оказа неочаквано натоварен ден.
52
Популярна британска комедийна поредица, действието на която се развива в гимназия. — Б.пр.