Тя щеше да извърви разстоянието за днешния ден, дори да го направи сама. Двадесет и пет километра до Стратфорд на Ейвън от тази полегата нива до Бентли Хийт, на юг от Бирмингам, където се пресичат пътищата М40 и М42. Искаше да покаже на Том, че не е сам.
Пристигна рано след бъркотията от предишната вечер, седна върху росната трева и зачака. Минутите тежаха в сутрешния въздух и мачкаха духа ѝ. Може би нямаше много смисъл в този жест, но жестовете са затова. Понякога само това може да се направи.
И други бяха на същото мнение.
Като пролетно кокиче движението на Мейкпийс растеше, все още не се беше превърнало в цвете, но непокорно надигаше глава да пробие снега. Те дойдоха, семейства, приятели, някои с автобус, други с влак или пеша, някои със сериозни физиономии, други с песни, понесли плакати и бебета на ръце, капка по капка, докато се превърнаха в прииждаща река срещу неправдата. И тогава, с техния непогрешим инстинкт за тълпата, се появиха и първите мобилни щандове за кебап. Най-после тя се усмихна.
Не можеше да си представи по-мощен символ на успеха, на пролетта. Кукувиците от пресата сигурно също бяха наблизо.
До девет часа бяха станали почти пет хиляди. Не беше зле за понеделник сутрин.
Мария беше израснала с движението, беше изградила самочувствие, преценка и независимост. Никога не беше се изправяла пред нещо по-внушително от тридесетина дечица в клас, но армиите маршируват в ритъма на барабан и някой трябваше да заеме тази функция в отсъствието на Том. Те гледаха към нея.
Тя се покатери на покрива на един миниван „Рено“ и се обърна към тях. Бавно звуците наоколо утихнаха и всички очи се насочиха към нея. Тя нямаше думи за това, което се случваше в сърцето ѝ, но някак усещаше, че всички я разбират и го споделят.
Ветрецът погали лицето ѝ, отметна тъмната ѝ коса и зачерви бузите ѝ с цвета на бунта. После тя бавно, сякаш с мъка, вдигна стиснатите си ръце над главата. Както беше направил Мейкпийс предишния ден с оковите. Пет хиляди чифта ръце се вдигнаха към небето, стиснали непокорно юмруци, и много гласове запяха в хор.
От полицейския ван, паркиран в храстите наблизо, течеше забързан доклад нагоре по веригата на командването, от инспектора на място чак до началника на полицията. Протестиращите тръгнаха по пътя си, преди да е дошло решението отгоре. Нямаше кой знае каква вероятност протестът да предизвика сблъсък с опозиционни сили, поне през следващите няколко часа; скинарите нямаше още да са станали от леглата. Така или иначе походът излизаше от териториите на Бирмингам и юрисдикцията на местната полиция; така че прав им път, скоро щяха да бъдат проблем на Уорикшър и тамошното управление.
А и какво можеха да направят полицаите — да арестуват пет хиляди човека?
— Помахайте им за сбогом, инспекторе.
В розовата светлина от зората просеката блестеше като челюст на вълк, която чакаше да щракне върху плячката си. Но това не продължи дълго. До средата на сутринта влагата се беше изпарила и скалите, които бяха като възглавници от лава, отразяваха горещината напред-назад в жестока игра на слънчев пинг-понг. Температурата на шосето минаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва.
Николау не можа да спи. Напрежението от последните няколко дни си казваше думата върху едно тяло, което дори на младини не беше кой знае колко здраво, а резервите от характер и устойчивост, които беше изчерпал по време на пленничеството им в резиденцията, се бяха оказали невъзможни за възстановяване. Хладният планински въздух се беше просмукал в костите му и той не беше в настроение за закуска, дори да имаше такава. Очите му плуваха, започваше да се усеща трескав.
Но не беше загубил гордостта си.
Опитваха се да му създадат максималния комфорт, който обстоятелствата позволяваха, в каросерията на един от камионите. Той не промълви и едно оплакване, пред дъщеря си поддържаше смела усмивка, но тя не можеше да бъде заблудена и отказваше да прикрива загрижеността си. А до средата на следобеда температурите дори на сянка минаваха 38 градуса.
Сейнт Обин правеше обиколки на всеки час на обсадения конвой, опитвайки се да поддържа духа, обясняваше на всички, че ако кипърците са искали да навредят на някого, са щели досега да го направят.
— Кипърците са хубави хора, сър — потвърди един ефрейтор, бършейки зачервеното си лице с парцал. — Интересно обаче, като бях малък, имахме много бръмбари в нашата ферма. Никой не ми се караше, като ги мачках, но като почнех да ги горя с лупа, моят старец сваляше колана. Мисля, че сега започвам да го разбирам.