Сейнт Обин отмина бързо, не искаше да се оплита в такава чудата логика. Следващият камион беше този на Николау.
— Донеси ми малко вода, Елпида — помоли баща ѝ, когато Сейнт Обин се появи.
Когато тя отиде, той се обърна към войника:
— Полковник, ужасно съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм сигурен, че ще мога да издържа още много.
Сейнт Обин коленичи до него.
— Г-н президент — прошепна той, — водата, която дъщеря ви отиде да донесе, сигурно е последната ни. Не съм сигурен колко още ще издържим всички.
Можеха да поддържат радиовръзка, макар и прекъсваща, с останалия свят, чрез хеликоптерите, които прелитаха на равни интервали над просеката. Така успяха да информират базата, че провизиите им са изчерпани, и да научат, че за момента никой не знае как — или кога — ще бъдат освободени.
По здрач се появи един „Уесекс“ на хоризонта, летеше бързо и ниско, едва ли на повече от 60 метра, вратата на задната кабина беше отворена. Когато прелетя над тях, два бидона изхвръкнаха оттам, разпериха копринени криле и започнаха да се спускат бавно надолу, осветени в червено от светлината на топящото се слънце. Разпръснати възгласи се разнесоха от пресъхнали гърла, докато войниците гледаха бидоните с вода да летят към тях, а хеликоптерът започна да обръща за нова доставка.
Бидоните бяха на тридесетина метра над земята, когато се чуха два пушечни изстрела от ръба на скалите. Парашутите се пръснаха в облак от парцалена перушина, а припасите започнаха да падат стремглаво към земята. При сблъсъка се пръснаха на парчета, единият от тях почти отнесе един стреснат войник със себе си в отвъдното.
С наведен нос хеликоптерът изостави мисията си и изчезна във вечерното небе.
Мортима се събуди от трясъка на лятна гръмотевица. Беше три през нощта, въздухът беше влажен и тежък, зад завесата нощта се разкъсваше от белите светкавици на бурята. Той беше на прозореца; не беше спал.
Тя отиде при него, ръката ѝ се оплете в неговата — като звена на една верига.
— Нещо те тревожи, Франсис.
— Боговете са разтревожени тази нощ. Чувствам… — той сви рамене, не можеше да довърши.
— Франсис, сега не е моментът за тайни между нас.
Той пое дълбоко дъх и започна отново:
— Чувствам се сякаш те водят война над мен, боговете там горе. Карат се кой от тях да се отърве от Франсис Ъркарт.
— Кой ще седи до него в триумфа му — поправи го тя.
Той не оспори, нито беше убеден. В ярките проблясъци през прозореца тя виждаше само сенките над очите му, които ги караха да изглеждат като кухите орбити на череп. Гръмотевица прозвънтя като оковите на подземния свят. Атмосферата я плашеше.
— Какво има? — настоя тя. — Не ме изолирай.
Очите му проблеснаха и се върнаха към живота, той наведе глава извинително.
— Всичко сме си казвали, Мортима. Винаги. Всичко сме споделяли. И триумфите, и раните. Но сега ме е страх.
— Като споделиш страха, го делиш на две.
— Не съм искал да те натоварвам.
— А аз толкова ли съм слаба и празноглава, че да има нужда да ме пазиш?
— На мен ми се иска да те пазя — скара ѝ се нежно той. — Защото те ценя повече от всичко. А страховете ми изглеждат толкова инфантилни и суеверни. И все пак толкова реални.
Тя стисна ръката му по-силно. Въздухът беше задушлив, бурята щеше да се разрази всеки момент.
— Разказвал съм ти за Кипър. За жертвите преди много години — продължи той. — Случи се на по-малко от пет километра от мястото, където сега държат конвоя, близо до село Спилия. И беше маркирано от един символ, един знак. Горящо дърво. Като фенер, който проблясваше в сънищата ми през всичките тези години оттогава.
— Понякога не е много здравословно да живеем в сънищата си.
— Пак видях дървото. Онзи ден, до резиденцията. Пак гореше.
— Като символ на бъдещ триумф — предположи тя.
— Може би като символ на един живот, който е описал пълен кръг.
— Значи завършеност. Цялост. Това символизира сила.
— Живот, който е описал пълен кръг, Мортима, не може да се завърти още веднъж.
Смъртта. Срещу това тя нямаше аргумент. Но думите бяха помогнали, той изглеждаше вече по-спокоен, товарът беше поделен, вътрешните му съмнения бяха извадени наяве и бяха обсъдени. По-добре да ги вижда. На километър от тях тризъбецът на светкавица удари кулата на „Бритиш Телеком“ и последна продължителна гръмотевица разтресе покривите.
— Какво ще правиш, Франсис?
— Каквото винаги съм правил, единственото нещо, което знам. Ще се боря. И ще се надявам моят бог да победи.