Той се обърна да я прегърне и дъждът дойде. Битката на боговете беше приключила. Бяха готови да се отърват от него.
Наближаваше два през нощта, когато Мария чу потропване по хотелската си врата. Не беше успяла да заспи, все още възбудена от днешния успех и измъчвана от тревоги какво щеше да се случи с Том на следващата сутрин. Потропването се повтори, този път настоятелно. Тя отметна завивките и вече беше по средата на стаята, когато се поколеба. Кой можеше да е? Какво можеше да е толкова спешно и защо, по дяволите, не бяха се обадили по телефона? А и беше облечена само с една от ризите на Том.
— Кой е? — попита предпазливо тя.
От коридора отговори женски глас; не звучеше заплашително. Мария отвори вратата, но остави веригата.
— Имам съобщение за Том — обяви жената, прибирайки свободния кичур, който се появи в пролуката на вратата.
Том. Паролата за новия живот на Мария. Тя решително махна веригата и бавно отвори вратата. Беше Клер. Мария не я разпозна напълно, но Клер вече беше разпознала ризата — значи беше вярно, бяха любовници. Краката бяха страхотни, дълги и стегнати. Том винаги си е падал по хубави крака.
— Мисля, че е по-добре да вляза. И на двете ще ни е малко неудобно в коридора.
Ризата, краката и привлекателното лице с дългата, тъмна, разрошена коса ѝ направиха път да мине.
— Здравейте, аз съм Клер Карлсен — каза тя и протегна ръка. — Парламентарен секретар на Франсис Ъркарт.
Мария веднага отстъпи крачка назад и съненото ѝ изражение се замени от остра неприязън.
— Махай се. Нямам какво да ти кажа.
— Но аз имам нещо да ти кажа — Клер не помръдна. — Нещо за Том.
— Франсис Ъркарт не би си мръднал пръста, за да помогне на Том.
— Напълно си права. Но аз бих.
— Ти? — тя не се опита да скрие лошото си предчувствие. — Защо?
Как можеше да обясни, и то точно на Мария?
— Може би защото помагайки му, се надявам да помогна и на себе си.
Мария погледна изпитателно другата жена. Светлите ѝ черти бяха толкова различни от нейните. Правената в салон прическа, италианската маркова чантичка, премереният, дискретно скъп стил. Всичко, което Мария не беше. Тя имаше много причини да не вярва на тази жена, но ги имаше и зачервените очи, които подсказваха, че Клер не беше спала — не и откакто беше чула за ареста на Том и разбрала защо Кордър се беше обадил да се увери, че шофьорът няма да пострада. Кордър знаеше предварително, че ще има проблеми. Проблеми, които той беше организирал. А Кордър имаше само един господар.
— Не съм сигурна, че искам да помагам на някой, свързан с Франсис Ъркарт — каза твърдо Мария.
— Всички сме свързани с Франсис Ъркарт, независимо дали ни харесва или не. Том най-вече.
Мария стоеше в средата на стаята, скръстила ръце върху ризата, агресията ѝ отстъпваше на загрижеността за Том — и може би женската интуиция за тази жена.
— Ти би предала Ъркарт?
— Предпочитам да го приемам като да бъда вярна на себе си. Не мисля, че бях през последните няколко седмици. Искам да наваксам.
— Как?
— Като предупредя Том. Арестът му не беше случаен. Зад него стои политиката. Политиката на „Даунинг стрийт“.
— Къде са ти доказателствата?
— Нямам такива. Това е по-скоро подозрение.
— Не е кой знае какво.
— Но беше достатъчно, за да поема значителен риск, като дойдох тук през нощта.
— Риск?
— Ако Франсис разбере, няма да има много смисъл да се връщам.
— Това може да е уловка, поредният трик за отвличане на вниманието.
— Моля те. Остави Том да прецени дали е така. Кажи му, че аз смятам, че Ъркарт стои зад всичко това.
Мария не отговори.
— И още нещо — продължи Клер. — Ъркарт знае, че сте любовници. Със сигурност ще го използва срещу вас, ако се наложи.
— Не се опитвай да ме заплашваш — сега вече се появи гневът.
— Опитвам се да ви предпазя.
— Той нищо не може да докаже!
— Моят съвет е да стоиш извън леглото му, докато минат изборите. И да не се разкарваш наляво-надясно с ризите му.
Мария отвори уста, погледна „пижамата“ си, после пак Клер, интуицията ѝ изведнъж се събуди.
— Той каза, че е бил близък с някой, който го е наранил. Някой в политиката. Много различна от мен.
Тя огледа изморените очи, опитвайки да намери жената зад тях.
— Някой, който би познавал ризите му.
— Някой, който все още много държи на него.
— Имаме много повече общи неща, отколкото предполагах — потвърди мрачно Мария. — Той все още мисли за теб.
— И аз все още мисля за него, както виждаш.
— Но повече за себе си — тонът на Мария носеше обвинение.