— Може би. И най-вече за семейството си.
Клер не беше дошла с намерението да се разкрива толкова и да споделя тайни и сега не знаеше дали това помага.
— Какво смяташ да направиш сега? — попита Клер.
— Ти какво смяташ да правиш сега?
— Не съм сигурна.
— Странното е — отвърна Мария, показвайки ѝ вратата, — че и аз не съм.
Глава четиридесет и четвърта
Никога не се доверявай на гръцките мъже. Гръцките жени не им се доверяват, а те ги познават най-добре.
Снимка на посивял кипърски старец заемаше по-голямата част от първа страница на в. „Индипендънт“. Той беше седнал на кривокрак стол, нахлупил стара военна барета, а на фона на ореховото му лице грееше широка усмивка с липсващ преден зъб. На едното му коляно беше подпрян очукан мускет отпреди 1914 г., а на другото беше седнала стройна шестнадесетгодишна ученичка. Такава армия беше посрамила британците и ги държеше за откуп според „Индипендънт“.
В. „Сън“ не беше толкова тактичен: „F. U., КАЗВА КИПЪР“, гласеше заглавието. В статията по-долу се описваше в детайли карнавалната атмосфера сред гърците; за нарастващия страх и страданията на британците се споменаваше съвсем бегло. Посланието на медиите беше единодушно: Франсис Ъркарт — от победа в подигравка. Два дни бяха много време за Флийт стрийт53.
— И какво е военното решение, маршал Рей?
Мирис на препарат за дървени мебели се носеше из залата на правителството; трябваше поне война, за да се наруши графикът на почистване в Уайтхол. През сателитната връзка до КОБРА дойде извинително покашляне.
— Трудно е да се каже, г-н министър-председател.
— Трудно? — извика Ъркарт. — Казвате ми, че не можете да се оправите с това?
През масата лицето на Янгблъд започна да се зачервява. Вън от техния поглед, климатът се променяше и в Кипър. Маршалът беше възпитан в пансиона „Хароу“ и беше развил характера си по бруталните правила на крокета; не беше свикнал да му настъпват опашката. Рей издуха носа си с непукизъм, който през тонколоните прозвуча като пръхтене на бик, който започва да разбира, че плащът на матадора е само измама.
— Трудно е, сър, защото сигурно ще си спомните, че това е една експедиция, за която аз бях против от самото начало.
— Ученички!
— Именно. И аз не мога да си представя военно решение, което да не застрашава живота на тези ученички или на моите хора, или и двете.
— И ми казвате, че не можете да намерите решение?
— Не и военно решение. Политическо решение може би.
— Предлагате да преговарям с група пирати?
— Те не са точно това, г-н министър-председател. И това е част от проблема. Нямат ясен лидер, няма с кого да се преговаря. Просто са обикновени хора от Кипър, които са се обединили в обща цел. Да ни разкарат оттук.
— Ами президентът Николау?
— Явно искат да разкарат и него. Точно сега политиците не са много на почит в тази част на света. Сър.
Ъркарт не обърна внимание на това, което със сигурност разпознаваше като ирония. Той имаше нужда от Рей.
— Аз направих толкова много, за да докарам мир в този остров. Ако изхвърлят Николау, изхвърлят и мирния договор заедно с него.
— Те никога не са имали мир, от хиляда години. Те са от този тип хора, които ползват пръчки динамит дори когато ходят за риба. Ще минат и без мирен договор.
— Тогава, щом искат битка, маршал Рей, аз предлагам да им я дадем.
— Признава ли се за виновен обвиняемият или не?
Валма от прах и тишина висяха по дървената ламперия на съдебната зала, която беше препълнена. Отвън се бяха събрали хиляди други. Походът нямаше да продължи в този ден, бяха нужни тук. Слънчевата светлина падаше от високите прозорци, обгръщайки повдигнатата платформа отпред с огнен ореол, все едно „Канал 4“ снимаха осъвременена адаптация на Жана д’Арк. Има ли какво да каже обвиняемият, преди да бъде изгорен на кладата?
— Невинен!
И други освен Франсис Ъркарт изглеждаха готови за битка.
— Ако не можете да стигнете до конвоя, маршал Рей, тогава докарайте конвоя при вас. Минете през блокадата, смажете ги. Покажете им, че знаем, че блъфират.
Под езика на Ъркарт сякаш имаше горещи въглени.
— Готов сте да рискувате толкова човешки животи, защото имате усещането, че блъфират.
— Бомбардирайте скалите. Накарайте ги да не смеят да вдигнат глава. Ако трябва, ги взривете — той плюеше въглени един след друг.
— По последна информация на скалите има и шест телевизионни екипа, г-н министър-председател.
53
Улица, на която са били редакциите на много от вестниците в Лондон. И до ден-днешен е нарицателно за британската преса. — Б.пр.