— Няма да посмееш — ахна Ъркарт; изведнъж му беше трудно да диша.
— Г-н министър-председател, това там са смели момчета, моите момчета. И невинни деца. Ако, който и да било от тях пострада, давам ви думата си на офицер, че ще ви изтипосам пред всяка избирателна секция в страната.
Кафявата филцова облицовка на масата на кабинета се беше надиплила под свитите пръсти на Ъркарт. Пелената на объркване беше замъглила блясъка в очите му. Той гледаше пред себе си, но вече не виждаше, беше като сляп. Или пък нямаше какво да види, освен мрак? Струваше му се, че пада по гръб в нищото.
Генералът прочисти гърлото си още веднъж и събра листовете хартия пред себе си в прилежен сноп.
— Да обсъждаме нещо, което може да се превърне в клане на деца пред телевизионните камери, докато цял свят гледа, е своеобразна лудост. Няма да участвам в нея.
Той стана, оправи униформата си, зае позата на викинг пред погребалната клада.
— И така, сър. Имам ли позволението ви да напусна?
— Изправен съм пред този съд с едно-единствено обвинение и то е политиката ми. Възгледите ми не са изгодни за някои хора. На улицата хулигани се опитаха да спрат моя поход; има и други, които се крият в сенките. Такива, които няма да приемат правото на един англичанин да проявява несъгласие, да прокарва собствения си път, да решава сам за себе си. Водили сме две световни войни, за да имаме тези права, срещу врагове отвън. Сега трябва да се изправим пред врага отвътре. Обвиняват ме, че не съм патриот, но никой не обича тази страна повече от мен. Обвиняват ме, че подклаждам насилие, но моят поход беше за мир. Изправен съм пред този съд, обвинен в престъпление, но никой не държи на правдата повече от мен. И в какво съм обвинен? Ако не е оправдание един човек да действа неправилно само защото друг му е заповядал, тогава виновен ли съм, че не съм спазил неправилните заповеди. Упоритостта е качество, на което много се възхищаваме при английския дъб. Аз се опълчих на полицията не защото ми липсва уважение към органите на закона, а защото имам по-голямо уважение към рожденото право на един англичанин да каже: искам да го направя по моя начин. Ако е престъпление да си англичанин, тогава се признавам за виновен. Ако е провинение да обичаш свободата и справедливостта, тогава пак съм виновен. Ако е отклонение да искаш мир, тогава съм тройно виновен. Ако е грях да вярваш, че тази държава заслужава по-добра форма на политика, тогава ме затворете и изхвърлете ключа. И го направете още сега. Защото няма да крия възгледите си, нито ще правя компромис с тях, за да взема властта, нито ще говоря зад кулисите за неща, които не мога да направя на светло. Аз нямам собствена партия, имам само собствена политика. И в тази политика има уважение — към закона. Любов — към родината. Саможертва — за мира. И борба с тези, които се опитват да тъпчат правата на обикновените мъже и жени. Те, а не аз, се опитват да превърнат този съд в инструмент за политическа манипулация и ако те започнат и успеят тук, в Бирмингам, в сърцето на Англия, къде ще спрат? И има ли нужда да си задаваме въпроса кои са „те“?
— Седнете, седнете — каза му Ъркарт, отчаяно опитвайки се да прецени ситуацията.
Но Янгблъд остана прав.
Ъркарт се чувстваше изцеден, пресегна се за чашата си с вода. Всеки забеляза, че тя трепери. Той я пресуши на една свирепа глътка, но тя остави вадички в ъгълчетата на устата му и капчици по горната му устна. Очите му святкаха нервно и гледаха Янгблъд.
— Седни, човече. Става дума за човешки живот. Нека поне го обсъдим.
Сковано и с очевидна неохота генералът зае мястото си на стола.
Никой не продума, зъбите на Ъркарт се забиха в кокалчетата на ръката му, той се опитваше да си върне присъствието на духа, дори да чувстваше само болка. За момент той сякаш се носеше, освободен от тялото си, наблюдаваше групата отдалеч и гледаше надолу към един човек, седнал неподвижно в стола, запазен за министър-председателя, човек, който беше в капан, като муха в кехлибар. Една от жертвите на историята.
— Извинявам се, генерале, ако съм ви се сторил припрян. Не беше това целта ми.
Той не чувстваше езика, който оформяше думите. Гласът му беше необичайно изопнат, сякаш беше изял лъжица с горчица.
Янгблъд му хвърли вкиснат поглед, но не каза нищо.
— Ако вашият съвет е, че няма очевидни военни решения — продължи Ъркарт все още сковано, — тогава какви предложения имате?
Янгблъд тръсна глава.
— Някой друг? — предложи Ъркарт, оглеждайки се през масата.