За пръв път осъзна, че през последните няколко дни не беше поискал нито веднъж от останалите членове на КОБРА да се включат, но можеше те да имат някаква идея. Никой нямаше какво да каже. Тогава генералът се прокашля.
— Рей е човекът на място. Аз ще се доверя изцяло на неговите думи.
Ъркарт кимна.
— Рей — изджавка генералът, — твоето мнение, моля.
— Моето мнение, господа — гласът дойде от хиляди километри, — е, че тази политическа ситуация може да има само политическо решение.
— Кажете свободно, маршал Рей — изграчи Ъркарт.
— С неохота стигам до заключението, че щом кипърците си искат базите обратно, няма много какво да направим, за да ги спрем. Сега, догодина, в скоро време. Все някога ще спечелят. Тези неща имат неоспорима инерция.
— Но тези бази са най-важната ни точка към Близкия изток. Ако се откажем от тях, това ще бъде военна и разузнавателна катастрофа — възрази Ъркарт.
— Зависи, сър. Хората в Кипър нямат нищо против присъствието ни тук, напротив, посрещат ни с гостоприемство. Като изключим това сега, те са отворени към нас. А базите ни им носят работа и доходи. Това, срещу което роптаят, е, че се разпореждаме безплатно в тяхната държава.
— Какво намеквате, Рей? — подкани го Янгблъд.
— Ако аз бях политик, сър — в тона му се усещаше щастието, че не е, — щях да мисля за сделка. Да останем приятели. Да им покажем, че нямаме нищо против да им върнем правото на собственост върху базите и после веднага да ги наемем от тях. Ние ще запазим базите си, а кипърците ще запазят доходите си. Всички ще са щастливи.
— Интригуващо — промърмори Янгблъд.
Изражението на Ъркарт беше каменно, съзнанието му беше като замръзнало поле, което бавно се пропукваше. Докато седеше мълчаливо, чужди мисли започнаха да се въртят около него.
Председателят на партията поклати глава.
— Това ще бъде политическа катастрофа.
— Не е задължително. Не и ако го представим като наша инициатива — възрази министърът на отбраната. — Това е решение, което може да запази репутацията ни като миротворци на острова. А и в крайна сметка кой би се противопоставил? Дик Кларънс вече публично ни подкрепи за Кипър, няма да смее да изблее.
— Единственият друг потенциален източник на звук е Том Мейкпийс. А той е в ареста — министърът на правосъдието определено звучеше доволен.
Ентусиазмът се разля из стаята и постепенно започна да топи замръзналите мисли на Ъркарт. Може би мухата не беше заседнала в кехлибара, може би само се беше блъснала в мрежата и все още имаше шанс да се освободи.
Тихо почукване прекъсна разсъжденията им. Една глава плахо се показа на вратата, последвана от остатъка от тялото на секретаря, който се приближи до стола на министър-председателя. Той остави парче хартия на масата, после се оттегли.
Очите на Ъркарт бавно фокусираха и го прочетоха.
Колкото и да се мъчеше мухата, не можеше да избяга.
Томас Мейкпийс беше оправдан.
Глава четиридесет и пета
Правилата в политиката са прости.
Не очаквай твърде много, не се захващай с твърде малко и най-вече никога, никога недей да спиш дълбоко.
Умиращото слънце хвърляше остри сенки през просеката. Температурата все още беше над 35, но Николау трепереше. Продължаваше да трепери от следобед, пулсът му беше неравномерен, гласът му пресипнал, но умът му не беше загубил остротата си.
— Не мога да си тръгна, Елпида.
— Ако останеш тук, татко, ще умреш — тя коленичи до него, попивайки мокрото му чело.
— Не ме е страх. Свикнах да ме заплашва смърт през последните няколко дни.
Това беше неговият опит лековато да разсее тревогите, но той се провали. Атмосферата оставаше зловонна, пълна с усещане за крах. Бледата светлина от лампата в камиона беше изцедила цвета от лицето му, оставяйки само две малки петънца на протест, които се разляха по скулите му. Останалата част от него приличаше на восъчна фигура.
— Ела с мен. Сега — молбите ѝ издаваха отчаянието.
Тя го задърпа, усещайки всяка костичка в крехката му ръка, но той отказа да стане от матрака от одеяла. Вече не беше сигурен дали ще може, дори да опита.
— Трябва да го обмислите, сър — намеси се Сейнт Обин, клекнал в мрака, който бавно поглъщаше далечния край на каросерията на камиона. — Няма какво да се спечели от безсмислено страдание.
— Това е… благородно от ваша страна, полковник — дишането на Николау ставаше плитко, той се бореше за всяка дума. — Но вие рискувахте живота си, за да спасите нас. Не мога да изоставя нашите британски приятели.