— Татко, порасни.
Нейният укор го удари през лицето. Очите му, матови и далечни, се напрегнаха да фокусират.
— Те не дойдоха да спасят нашите кожи, а тази на върховния комисар. И на г-н Ъркарт — продължи тя. — Не е ли така, полковник?
Сейнт Обин сви рамене.
— Аз съм военен. Правя, каквото ми наредят. Войникът не е обучен да пита „защо“.
Николау махна вяло с ръка.
— Но г-н Ъркарт досега ни беше толкова добър приятел, Елпида. Мирът…
— Това е нашият мир, а не неговият. А и вече е загубен така или иначе.
Възрастният мъж потрепна. Страданието му се крепеше на надеждата, че всичко, за което се е борил, все пак ще се осъществи; мисълта за провал го изцеждаше като пиявица.
— Моля те, кажи ми, че не съм пропилял всичко.
— Не можеш да се бориш на два фронта едновременно, татко. Изглежда, че даваш твърде много на турците и се оставяш твърде много на британците. Колкото и да искаме мир, ние, кипърците, си имаме и гордост. Понякога това е по-важно.
Ръката му се разтресе, протегна се към дъщеря му.
— Всичко, което съм правил, Елпида, съм го правил за теб и за другите като теб. За бъдещето.
— Не, Баба̀. Не си.
Николау се задави. Сейнт Обин се наведе напред и прошепна:
— По-кротко, мис.
Но тя не му обърна внимание.
— Затова искам да се махна оттук и да отида при хората отвън — продължи тя.
— Защо? Защо? — простена баща ѝ.
— Защото, Баба̀, те са прави. А британците да окупират кипърска земя като господари е грешно.
— Никога не си говорила такива работи преди.
— Никога не си ме питал. Не си питал и никой друг. Но Кипър се променя. Пораства.
Тя се обърна към Сейнт Обин.
— Полковник, повярвайте ми, ще бъдете добре дошъл в моя дом по всяко време. Като приятел. Но не ви искам в дома си по право.
Той кимна, не каза нищо. Идеята за отстъпление от далечните постове не беше новост за един британски войник.
— Защо ме измъчваш така, Елпида? — отслабващият глас на президента се лющеше.
— Защото те обичам, Баба̀. Защото не искам животът ти да свърши в провал. Защото ако пресечем линията, ако се присъединим към тях, не само че ще направиш това, което аз вярвам, че е правилно за нашия остров, но и това, което е най-добро за теб. Може дори да запазиш малко гордост, да, малко правда сред разрухата, която ни оставиха британците. Може дори да спасиш мира.
Сейнт Обин се покашля извинително.
— Господата отвън, сър, настояха, че ще оставят вас и дъщеря ви да преминете линията само ако подадете оставка.
— Президентството вече стана легло от тръни.
— Не можеш да постигнеш мир с турците, татко, ако първо не върнеш мира в нашето общество.
— И както изглежда, в моето собствено семейство.
Николау потъна обратно в твърдата възглавница от одеяла, изтощен, но в пълно съзнание. Кокалестите му пръсти стиснаха ръката на дъщеря му, напрягайки се с всеки удар на сърцето, докато той се мъчеше да намери път през лабиринта от емоции.
— Какво трябва да се направи? Как мога да постигна повече — като остана на този пост или като подам оставка?
— Татко, нищо няма да постигнеш, като умреш.
— Да загубя всичко? Президентството? Мира? Теб, Елпида?
— Баба̀, никога няма да загубиш любовта ми — прошепна тя и той сякаш почерпи сили от думите ѝ.
Той стисна ръката ѝ по-уверено, надигна се неудобно на лакът и успя едва-едва да погледне отвъд локвата от светлина над импровизираното му легло.
— Полковник, ако реша да си тръгна, ще ми позволите ли?
— Вие не сте мой пленник, сър.
— Тогава, ако нямате нищо против, смятам да го направя.
Полковникът кимна и се протегна да помогне на Николау да се изправи. Елпида го спря с жест.
— Не, благодаря ви, полковник. Ако той може, бих искала баща ми да отиде до сънародниците си, без да се държи за британска ръка.
— Наистина се чувствам някак по-силен — призна баща ѝ.
— Защо мислиш те наритах толкова жестоко, Баба̀ — попита тя, целувайки го нежно. — Винаги ставаш много упорит, когато си ядосан.
След като помогна на баща си да слезе от камиона, тя се обърна към Сейнт Обин:
— Наистина мисля това, което казах, полковник. Че винаги ще сте добре дошъл в дома ми. Като приятел.
Беше здрач. Свещите пропукваха, нежната песен на кипърските ученички трептеше във вечерния въздух, докато последните цветове на пурпур и огън се протягаха по хоризонта като пръсти, дърпащи завесата на нощта. Облегнал се на ръката на дъщеря си, президентът на Кипър обърна гръб на британците и извървя петдесетте метра, за да се присъедини към сънародниците си.