Новите стъкла и предната врата пристигнаха тази сутрин. Както и данъчната призовка, с покана да потвърди среща с инспектор по ДДС. „Вангелис“ беше готов да започне отново работа и вълците вече се навъртаха все по-близо и по-близо.
Той чувстваше, че го преследват от всички страни. По телевизора гледаше кадрите с Мейкпийс, който се радваше пред сградата на съда. Беше вдигнал ръце над главата си все едно още беше окован и получаваше същия жест от преливащата тълпа; те го заливаха с подкрепа и внимание. Победителят. Англичанинът, който — доколкото знаеше Пасолидес — никога не беше стъпвал в Кипър, сега се явяваше спасител на родината му. Чест, изградена на чуждата саможертва. Саможертва, мислеше си Пасолидес, като неговата собствена.
Екранът показваше кадри на радост и от самия остров, където старци, сбръчкани и прегърбени като стари маслинови дървета, танцуваха с млади момичета и размахваха пушки и манерки като в някоя сцена от „Зорба Гъркът“, празнувайки оставката на Николау.
Навсякъде виждаше щастието на другите, но Пасолидес не беше част от тази радост. Това трябваше да са неговите победи, неговите постижения, но отново, както винаги се случваше в живота му, той се оказваше изключен. А пликовете с гербовата корона на официалните институции стояха на масата пред него. Те го преследваха, агентите на британския империализъм, както преди толкова много години, дори в бърлогата му, и не му оставяха убежище.
Отвътре се гърчеше като червей, разсечен от лопата, в очите му беше паднала росата на отчаянието, мозъкът му беше опразнен от горчивината. С вик на отчаяние той замахна и хвърли бутилката, от която пиеше, по сатанинското око на телевизионния екран. Бутилката отскочи и удари новия прозорец. Нещо изпука.
Но на Вангелис вече не му пукаше.
Ъркарт гледаше същата новинарска емисия като Пасолидес и неговото отчаяние беше не по-малко. Видя стиснатите юмруци на Мейкпийс да се издигат над главата му, после да падат, да се вдигат отново и пак да падат. За Ъркарт изглеждаше сякаш Мейкпийс е стиснал дръжката на кинжал, която се спуска отново и отново и се забива в собственото му тяло. В триумфа на Мейкпийс се съдържаше неговата гибел.
Беше късно вечерта; повика Кордър.
— Още си тук?
— Помислих си, че може да имаш нужда от компания.
— Много мило. Ти си добър човек, Кордър. Добър човек — пауза. — Имам нещо за теб.
Кордър слушаше внимателно, без да сваля поглед от министър-председателя през цялото време. Скованото изражение на Ъркарт беше за моргата, гласът му беше странно монотонен, рефлексите механични. Променен човек или променящ се, който се мъчеше да скрие отчаянието.
Когато Ъркарт привърши, Кордър успя да намери само една дума.
— Защо?
Досега никога не беше поставял друго нареждане под въпрос.
Гласът на Ъркарт беше не по-силен от дрезгав шепот, сякаш се давеше с всяка дума.
— Току-що дадох заповед на конвоя в Кипър да се предаде; нямам друга възможност. Да приема поражението е обида за всяка костица в тялото ми. Ще ме убие, Кордър, те ще ме одерат жив и ще забият главата ми на кол. Някак си трябва да продължа да се боря, както мога.
— Но защо по този начин?
— Моля те, не ме питай, Кордър; и аз самият не съм сигурен. Може би защото само това ми остана.
Въздействието беше катастрофално, всепомитащо. Но като бент, който задържаше прииждащите води, докато вече не може да устои, първите видими пукнатини се появиха чак след няколко часа. Новината за крайното унижение, съобщението, че хората на Сейнт Обин предават оръжията си, за да влязат в „безусловни преговори“ с кипърците, дойде твърде късно за сутрешните вестници, а нощните кадри, които се появиха в сутрешните новинарски емисии, бяха прекалено неясни и с прекалено много шум в картината, за да постигнат пълно въздействие. Независимо от това тътенът на вътрешен колапс се чуваше отвсякъде.
Звуците, които издаваше народният представител за Милтън Кейнс54, не приличаха толкова на тътен, колкото на ритмични удари по барабан, който приканва на оръжие. Той вече не можеше да сдържа под копчетата на жилетката си правдивия гняв, който беше трупал, откакто му отказаха повишение в новото правителство след последните избори.
— Том ми е колега и приятел от много години — изказваше се той от задната седалка на радиоколата, паркирана в алеята пред къщата му. — И двамата с Том сме служили вярно на партията и аз имам огромно уважение към Том.
Той се беше вкопчил в малкото му име като спасителен пояс в бурно море, сякаш ако го повтаря достатъчно често, щеше да убеди хората в това, в което той самият само преди минути се беше убедил.