— Походът ще мине през моя избирателен район по-късно днес и аз много се надявам да марширувам в редиците му.
Битката за благословията на Мейкпийс беше започнала.
— Партията не принадлежи на Франсис Ъркарт, не принадлежи на нито един отделен човек. Смятам, че г-н Ъркарт трябва да обяви намерението си да се оттегли незабавно след тези избори. Моето предложение за негов заместник би бил Том Мейкпийс.
— А ако министър-председателят не направи такова изявление? — попита интервюиращият от студиото в Лондон.
— Честно казано, не мисля, че има някакъв избор.
От централата на партията идваха доклади за приливна вълна с телефонни обаждания от активисти, искащи оставката — не ставаше ясно дали на министър-председателя или на народния представител за Милтън Кейнс. Във всеки случай незабавно излезе прессъобщение, което отричаше това, но когато журналистите се опитаха да проверят историята и да разберат какво точно става, те не успяха да се свържат. Телефонната централа беше блокирала.
А от Кипър дойде новината за официалната оставка на Николау и обявяването на неговия наследник, бившия вицепрезидент Христодоулу, който държеше концесията на БМВ за острова.
— Няма да намерим покой — викаше той на бурната пресконференция пред букет от микрофони, — докато кръвта, пролята от нашите бащи, не получи нужното уважение и цялата земя на острова не бъде върната на Кипър.
Много от журналистите дори започнаха да аплодират.
— И макар да вярвам, че трябва да търсим всяка възможност за мир с нашите турски съседи в Кипър, аз не мога да подпиша предложеното мирно споразумение в сегашния му вид. По-справедливото разделение на офшорните нефтени ресурси е жизненоважно и ще се свържа веднага с президент Нурес, за да продължим дискусиите.
До него стоеше Елпида, напрегната, но с ангелско излъчване, която кимаше окуражително, преди да прочете изявление на подкрепа, идващо от болничното легло на баща ѝ.
През целия ден пропукванията ставаха все по-големи, подкрепата изтичаше, течовете се превръщаха в огромни гейзери и те помитаха Франсис Ъркарт в забвение.
До следващата сутрин настроението напомняше истерия. Капакът на една от джантите на бусчето, което доставяше сутрешните вестници на „Даунинг стрийт“, се беше разхлабил; звукът проехтя в стените на тясната улица като тропота на количка по калдъръма на път за гилотината. Тъй като и двете основни партии и всякакъв вид лобистки организации вече присвояваха Мейкпийс за свой духовен водач, изходът от изборите беше напълно неясен; партийните линии се рушаха в хаос от война на граждански позиции, а сред разпръснатите военни единици се скитаха глутници от репортери, които се опитваха да намерят поредния болезнен пример за отстъпничество от редиците на Франсис Ъркарт. Една телефонна анкета показваше, че по-малко от десет процента от избирателите искат Ъркарт да остане министър-председател; придружаващият редакционен коментар гласеше, че който иска Ъркарт да остане, трябва да е таен привърженик на опозицията. Опитите да се потърси мнението на големите изборни кандидати по места с въпрос кой според тях трябва да бъде следващият им лидер доведоха до поразително единодушен отговор. Мейкпийс — стига да го поиска. Но Мейкпийс оставаше равнодушен, без да казва нищо, походът му се виеше към покрайнините на Милтън Кейнс и растеше с хиляди на всеки изминал час.
Изглеждаше, че с всяка изминала минута тълпата пред портата нараства по размер. Думи, зад които до сутринта стояха само анонимни високопоставени източници в правителствената партия, до следобед бяха окичени с имена; редови членове на партията под натиска на малките мнозинства в избирателните си райони и дребнавите си съпруги вкъщи се втурваха да се присъединят към отряда за изпълнение на екзекуцията, преди самите те да бъдат изправени пред стената. Говореше се, че министрите са в постоянен контакт и заговор, с цел да излязат в открит бунт. Беше съобщено, че най-малко две сборища на министри ще седнат заедно около масите тази вечер в Лондон, за да обсъдят премахването на премиера — не дали, а кога и как. Репортажите бяха толкова многобройни, че мястото на срещите трябваше да се промени в последния момент.
А от първа страница на новия журнал на Джаспър Макинтош — „Трибюн“ — гърмеше най-невероятното твърдение от всички. Над снимките на британски войници, които изглеждаха болни и изтощени, някои от тях на носилки, възстановяващи се от дехидратацията и жегата, стоеше заглавието: „ФРАНСИС ЪРКАРТ ПЛАНИРАЛ ХИМИЧЕСКА ВОЙНА“. „Предната нощ мина в страхове, че министър-председателят планира да използва химически и биологически оръжия срещу Кипър, преди да бъде принуден да се предаде. Тревожното състояние на британските войници, участвали във фиаското, доведе до твърдения, че са били заразени със собственото им биологическо оръжие, което Франсис Ъркарт лично им е заповядал да пренасят тайно с конвоя. Тези негови заповеди правят Ъркарт военнопрестъпник, отговорен за най-сериозните нарушения на Конвенцията за правата на човека според изказванията на активисти за мир…“