Макинтош беше на яхтата си на док Сейнт Катрин, модния гьол, сгушен до колоните на Тауър Бридж, когато телефонът му звънна.
— Защо си го публикувал, като знаеш, че не е истина? — гласът беше дрезгав, с лек шотландски акцент, който се появяваше само когато е много изтощен.
— Истина, Франсис? Ти откога се интересуваш от истината.
— Защо си го публикувал? — поиска да знае още веднъж Ъркарт.
— Защото ще ти навреди. И защото ще те заболи. Ето защо.
Някъде до Макинтош се чу звук от тапа на шампанско и звън на женски смях.
— Мислех, че имаме договорка.
— Разбира се, че имаме. Ти ще ми бъркаш в очите, докогато можеш. После ще бъде мой ред. Е, твоят ред вече мина, Франсис. Вече нямаш нищо, с което да ме заплашиш, нито данъци, нито антимонополни поправки. Защото след една седмица ще те обесят пред всяка избирателна секция в страната. А аз ще съм домакин на празненството.
— Не можем ли нещо…
Но връзката вече бе прекъсната.
Глава четиридесет и шеста
Не искам да бързам да остарявам, но има време и място за всичко. Дори за смъртта.
По-късно същата вечер той ги привика един по един. Неговия кабинет. Преторианската гвардия, чиито тела трябваше да лежат безжизнени по Капитолия, преди да позволят врагът да се доближи до Цезар. На теория поне.
Клер го беше посъветвала да не ги вика поотделно, но той беше непреклонен. Те бяха изплашени като овце — ако една се отдели, другите със сигурност щяха да я последват. Трябваше да ги вкара в кошарата, да ги изолира, да не им дава шанс да търсят увереност в бройката си; един по един можеше да ги прикотка в своя подкрепа, преди да станат част от тълпата отвън. Но вътре в себе си той знаеше, че те няма да издържат; че ще го предадат.
Той седеше в залата на кабинета, в стола, запазен за министър-председателя, единствения с облегалки. До него имаше три телефона. Останалата част от масата беше гола, попивателната беше махната заедно с всякакви други символи на министерски ранг; масата беше покрита само с тъжна кафява покривка. Той искаше министрите му да нямат къде да се скрият, да нямат украшенията на службата, да нямат зад какво да застанат. Той трябваше да знае. Навън ръмеше.
Възнамеряваше да започне с Болингброук, но външният министър се връщаше от среща на Съвета на министрите в Брюксел и някъде по пътя имаше забавяне. Вместо това имаше на разположение Уитингтън — а как му се искаше да е съпругата на Уитингтън, тогава поне щеше да получи стабилен отговор.
На вратата се почука и Клер го въведе. Той изглеждаше колеблив.
— Ела, Тери — окуражи го тихо Ъркарт. — На моя ешафод стъпваш, не на твоя собствен.
Министърът седна срещу него, избърса нервно устата си с кърпичка, която после крадешком прокара и по челото, попивайки росата, която беше започнала да се надига.
— Тери, нека премина направо на въпроса. Продължавам ли да имам твоята подкрепа като министър-председател?
— Винаги ще имаш личната ми подкрепа, Франсис — една хленчеща усмивка се появи на влажните му устни и после бързо се изпари. — Но не виждам как можем да спечелим, нали разбираш, със…
— С мен?
— С обстоятелствата такива, каквито са.
Той блееше, дори звучеше като овца.
— Ще направиш ли публично изявление в моя подкрепа?
Росата по слепоочията на Уитингтън се превръщаше във вадички.
— Много е трудно там отвън — промърмори той, махайки с гумена китка. — Много ще ми е неприятно да те видя победен, Франсис. Като стар приятел трябва да ти го кажа. Не мисля, че можеш да спечелиш. Може би, може би… трябва да обмислиш дали да не обявиш оставката си. Нали разбираш, да запазиш рекорда си, да останеш непобеден?
Последното звучеше намислено, втора ръка.
— А жена ти какво мисли?
— Тя мисли точно като мен — добави Уитингтън леко прибързано и се издаде.
Ъркарт се наведе напред.
— Изявленията на подкрепа от страна на моя кабинет ще създадат впечатление, което по-малко ще напомня за потъващ кораб.