— Като да се мъчиш да разпалиш пещ с умрели зайци, а? — промърмори мрачно той.
Тя се възхищаваше на хладнокръвието му, на жилавия му хумор.
— Чудя се той какво би направил — попита тихо тя, сочейки портрета на Робърт Уолпол, първия и най-дълго задържал се на поста министър-председател.
Ъркарт стана, за да разгледа масления портрет над камината, стискайки бялата мраморна полица.
— И аз си задавах този въпрос много пъти през последните дни — каза тихо той. — Обвинили го в корупция, осъдили го, дори го затворили в кулата. Наричали го подстрекател към война още много преди г-н Макинтош да докопа медиите.
Очите му сякаш се топяха като детски бонбони.
— Принуждавали го да подаде оставка. Но той все успявал да намери начин да избегне бедствието. Винаги.
— Блестящ пример.
— Историята има дяволски странен ефект върху фактите. Чудя се дали ще бъде толкова мила и с мен.
— Това важно ли е за теб?
Той се обърна рязко, очите му горяха.
— Само това имам.
Горчивината, оплетена в хаплив хумор, щеше да избликне, ако в този момент не се беше чуло някакво стълкновение от другата страна на вратата. Тя се отвори с трясък и в стаята се търкулна Болингброук, задъхан.
— И ти ли, Бруте?
— Моля?
Ъркарт затвори очи, отърси от тях злобата и самосъжалението и се усмихна.
— Една моя шега, Артър. Какви новини от Брюксел?
— Пълно е със скапани чужденци. Извинявай, че не дойдох по-рано, Франсис.
— Ти си с мен?
— До последен дъх. Издиктувах изявление в твоя подкрепа към пресасоциацията от телефона в колата по път насам.
— Тогава си двойно добре дошъл.
— Гадното е, Франсис, че това няма да свърши никаква работа и на двама ни.
— Защо не?
— Защото и двамата с теб ще излетим, няма как да се отрече. Тоя боклук Мейкпийс е хванал тези избори за топките.
А Мейкпийс продължаваше да марширува. Към Лутън. Всеки час носеше на Мейкпийс още подкрепа и го приближаваше към Лондон. С всяка стъпка числеността на похода растеше, забавяше темпото му и създаваше на комисаря на столичната полиция причини за притеснение. Но след фиаското в Бирмингам той не смееше да спре похода към столицата на нацията.
И те маршируваха напред, към „Трафалгар Скуеър“. Към погребалната клада на Франсис Ъркарт.
Глава четиридесет и седма
Любовта дава цвят на живота, но е нужна омраза, за да направи човек истински щастлив и да му даде посока.
Измъкна се по лунна светлина. От пресофиса на „Даунинг стрийт“, през лабиринта от коридори, който свързваше номер 10 с офиса на кабинета в Уайтхол, покрай старата тухлена стена, където някога е бил тенис кортът на Тюдорите. Даже Кордър не беше с него.
Дори в полунощ центърът на града гъмжеше от живот, най-вече моторизиран, Уайтхол се превръщаше в писта за камиони за доставки и късни автобуси. Движението го скриваше, така не биеше на очи. Слезе по стълбите пред офиса на кабинета, покрай стреснатия пазач, скри се от полицейското присъствие, което стоеше на входа на „Даунинг стрийт“. Самият Джордж Даунинг беше измамник, шпионин и за двете страни в Гражданската война, човек с двойствен характер, без принципи и лоялност. Образован в „Харвард“. И му бяха дали рицарско звание и бяха кръстили най-важната улица в кралството на него. А той, Франсис Ъркарт, щеше да има късмет, ако изобщо позволят името му да бъде сложено на надгробната плоча.
Имаше паметници на мъртвите навсякъде. Ценотафът — паметникът на загиналите в двете световни войни. Банкетинг Хаус, под чиито прозорци с един удар са отрязали главата на техния сеньор, крал Чарлз I. Статуи на паднали герои, за вечна памет и безсмъртие. Цялото авеню лежеше на някогашния път за гробищата, от Чаринг Крос до Сейнт Маргаретс, докато кралят, отвратен от воплите на простолюдието под прозореца си, им построил ново гробище в Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс, за да могат да заравят мъртвите си, без да развалят вечерята му. През нощта, под ятагана на луната, почти можеше да се чуе скърцането на древните кости на това място, място на спомени. И той искаше да бъде запомнен. Какво друго му оставаше?
Скоро стоеше на каменния мост на Уестминстър, взирайки се в мастилената утайка, която се плискаше по кейовете, тихото ѝ мърморене преследваше мислите като омагьосващите призиви на Сирените. Под него беше зейнала празнота, която сякаш предлагаше мир, избавление, толкова лесно като да паднеш в отворената уста на гроба. Толкова лесно можеше да се откаже от малкото, което му беше останало. Но нямаше да го направи, нямаше да потърси изхода на страхливците. Не искаше да го запомнят така.