Той разтърси островърхите и орнаментирани порти на Ню Палас Ярд — входът за народните представители към Камарата на общините. Беше им забранено да влизат в Уестминстърския дворец, докато тече изборната борба, освен с единствената цел да си вземат писмата. Дори по време на избори хората се оплакваха — за запушени шахти на канализацията, от съседите, за липсващи социални помощи, всички онези неща, които тежаха в живота на един политик, а внимателно формулираният отговор все пак можеше да спечели един глас. Полицаят, който отвори вратата в отговор на повикването му, козирува почтително — Ъркарт вече беше минал покрай него и токовете на обувките му тропаха по облите камъни в двора, преди полузаспалият офицер да се осъзнае достатъчно, че да отрази видяното и да се зачуди защо, за бога, министър-председателят идваше лично в полунощ, за да си прибере пощата. Но той имаше това право.
Ъркарт не отиде към пощата на депутатите, която сигурно и без това беше затворена, вместо това се качи по стълбите през каменните арки към задната част на камарата — не срещна никого. Но знаеше, че не е сам, ехото от стъпките му го придружаваше като кохорта от далечни спомени. Беше стигнал до дългия коридор, който минаваше зад камарата и който обикновено гъмжеше от очакване и бързане, а сега беше призрачно замрял. Пред него стояха големите готически врати към преддверието на залата. Те трябваше да бъдат заключени, както и вторият чифт врати към самата зала, но на електротехниците, които бяха наети да оправят звуковата уредба, не им се занимаваше постоянно да ги отключват и заключват, а и това би ги вкарало в извънредно работно време. Вратите се отвориха на големите си месингови панти.
Тъмнината беше наситена, разцепвана само от бледите лъчи лунна светлина, идващи от високите прозорци на западната стена, но той познаваше всеки сантиметър по усет. Той беше стъпвал на тази сцена, най-великата от всички сцени, толкова много пъти, но тя не спираше да го впечатлява всеки път. Атмосферата, пълна с история, го обгръщаше, въздигаше го и той чувстваше спомените отпреди векове да се роят около него, призраци, шептящи от всяко кътче, които чакаха него, Франсис Ъркарт, да се присъедини към тях.
Той мина покрай вдигнатите ръце, стискащи листа с дневния ред, покрай ръгащите се лакти, прескочи протегнатите крака и се насочи към мястото си. В един момент се спъна и бе принуден да се подпре на катедрата, сигурен, че го е препънал някой протегнат глезен — вероятно на Гладстон, или пък шикозно облеченият крак на Дизраели, или пък облегналият се назад Чърчил? Дали беше чул звука от катарама на чанта, мирис на хаванска пура? Но тогава стигна до него, мястото на пейката, отредено на министър-председателя, което, както винаги, го чакаше. Той седна, усети официалната деликатност на кожата, вдъхна мириса на великите събития, който беше полепнал по материята, и изпита познатия прилив на адреналин. Беше готов за тях. Но тази нощ бяха тихи, всички чакаха да чуят него, да попият всяка дума, знаещи, че моментът е решителен.
Той се изправи, обърна се към тях, краката му го вдигнаха уверено напред, докато стоеше пред катедрата, стиснал страните ѝ, прокарващ длани по бронзовия обков, без страх от никого. Той щеше да получи мястото си в историята, каквото и да му струва, щеше да им покаже на всичките, на тези слаби сърца и зложелатели, които го заобикаляха като лилипути. Щеше да ги накара да помнят Франсис Ъркарт и да треперят от името му. Никога нямаше да им позволи да забравят.
Каквото и да му струва.
Той удари по катедрата и от залата се разнесоха отговори, като ехо от аплодисменти, разливащи се през годините. Чуваше ги всичките, велики мъже, една жена, техните гласове в одобрителен хор, извиращ от мрака в тази велика зала, където историята и нейните спомени бяха живи. Те говореха за болка, за жертви — всички легенди се градят от това. Славата, която чака тези с характер, достатъчно дръзки, че да грабнат момента. И тяхното признание беше за него. Франсис Ъркарт. Приветствие от самите богове.
— Простете, г-н Ъркарт. Не бива да сте тук.
Той се обърна. В сенките до стола на председателя стоеше един от полицаите на двореца.
— Не бива да сте тук — повтори човекът.
— И вие ли сте на това мнение? Явно целият смъртен свят е на едно мнение.
— Не, нямах това предвид, сър — отвърна полицаят сконфузено. — Имах предвид само, че е против правилника.
— Моите извинения, г-н полицай. Дойдох само за… да хвърля един последен поглед. Преди изборите. Да се обърна назад. Много време мина.