— Очаквал ли си нещо друго?
— Абсолютно не.
— Тогава защо искаш да му дадеш нещо?
— Езикът е много важен в тази работа и съм се научил да подбирам думите внимателно — звучеше почти като начало на лекция. — Попитах какво заслужава.
— Разочарование. Но имаш ли още власт за такива неща?
— Може и да съм смъртно ранен, но това ме прави опасен, а не безпомощен. Все още съм министър-председател. Мога да ги забода, мога да ги забода всичките. Ако поискам.
— А искаш ли?
— В неговия случай — той се замисли за последно. — Да.
— Защо си толкова неумолим?
Той вдигна три плика, все още незапечатани.
— Защото някои хора се раждат в разрухата. Джефри е от този тип хора.
Той запечата първия плик, адресиран до председателя на партийната асоциация в избирателния район на Бууза-Пит, в който се съдържаше неговото съжаление, че „при създалата се ситуация предложението за звание се налага да бъде оттеглено“.
— Защото в този процес на лична разруха — продължи Ъркарт — Джефри ще разруши и партията.
Той облиза лепилото на втория плик, предназначен за председателя на Комисията по привилегиите в Камарата на общините — в него беше копие от писмото с оставката на Джефри и разказа му за злоупотребите със семейни и финансови ценности. Носеше днешна дата.
— И защото се опита да ме предаде.
В третия плик също имаше копие от писмото на Джефри. Той също бе запечатан и адресиран до редактора на „Нюз ъф дъ уърлд“.
— Властта я има, за да бъде използвана, Клер. За да управляваш хората и техните съдби. Говорим за икономика, за етика. Но имаме предвид хора.
— Да унищожим другите. Преди те да унищожат нас. Това ли е?
— Не! — погледът му се изостри. — Трябва да разбираш, а не го правиш. Всички ние говорим за визията за по-добро бъдеще, но това е нашата визия и тяхното бъдеще. Хората са нашите строителни блокове и няма как да построиш храм, без да счупиш няколко тухли.
— Както казах. Унищожи другите, преди те да унищожат теб.
Той поклати глава, но не гневно.
— Не. В политиката ние унищожаваме себе си. Сами се справяме толкова добре, че не е нужно да ни помагат други. Въпреки че подобна помощ се предоставя с такава готовност.
Той запечата четвъртия плик. Беше за съпруга на Анита Бърк. Снимка на нея и Ридингтън, изпаднали в онзи тип подробно обсъждане, който е недопустим дори и при най-свободните интерпретации на колективната отговорност. Двоен удар за редиците на тези, които можеха да го наследят.
— На малко хора им се пада да хвърлят дълга сянка по земята. Ако искаш да успееш, тогава трябва да се изправиш високо, а не да се навеждаш и да живуркаш с масите, сгушени в сянката. Това е за монахини.
— Аз не съм монахиня.
— Но се чудя какво си всъщност, Клер. Дали самата ти знаеш.
— Не съм теб, Франсис. Нито съм като теб. Затова не искам нищо от теб. Вече имам каквото искам.
— Което е?
— Поглед от кулата на властта. Отвътре.
— В краката на господаря.
— Човек, който унищожи себе си.
— Който все още може да се спаси.
— Не виждам как.
— Това е, защото, както сама каза, ти не си като мен. Защото в крайна сметка ти си поредната, която се отвърна от мен.
Тя не засичаше враждебност в тона му. Той запечата още едно писмо. До редактора на в. „Мейл“. Беше копие от рожденото свидетелство на Макс Стенбрук, което показваше едновременно, че той е незаконно дете и евреин. Двойно по-тежък товар, който със сигурност щеше да потопи кораба му в бурните води на състезанието за лидерство на партията. Жалко. Ъркарт харесваше Макс Стенбрук, а и той беше добър. Може би твърде добър и това му беше проблемът.
— Не съм ти обърнала гръб, Франсис. Все още съм тук.
— И се питам защо.
— Защото не съм глупаво момиченце, което бяга със сълзи на очи при първия пукот.
— Не. Това го остави на големите мъже в моя кабинет.
— И защото все още мога да науча нещо от теб. От цялата тази бъркотия. Ако ми позволиш.
— Искаш да гледаш аутопсията.
— Да науча как се прави по-добре. Когато дойде моят ред.
— О, ти имаш амбиции?
— За известно време мислех, че ти си ги унищожил, че си ме отвратил от политиката и нейното естество. Но искам да намеря по-добър начин.
— Не ти остава много време да учиш. Но наистина може да се окаже, че имаш още много да учиш.
— Например?
— Кой според теб ще поведе партията след мен?
— Том.
— А ако той не го иска? Или не може да го направи?
— Стенбрук. Ридингтън може би.
— Обаче, виж, те са се… — той подреди камарката от пликове — самоунищожили. Те не могат да успеят.