— Тогава кой?
— Страхувам се, че остава само Артър.
— Болингброук? Той би бил истинско бедствие!
— Той е популярен. След като партията бъде разбита след изборите, те ще се хванат за всичко, което се носи по водата.
— Той ще разцепи партията.
— Много е вероятно — погледът му стана далечен. — И тогава как ще стоят около лагерния огън сред най-лютата зима и ще проклинат глупостта си, че са се отвърнали от Франсис Ъркарт. Не беше толкова лош, ще си казват те. Даже си беше добър. Един от най-добрите.
Тя наклони глава изумена.
— Ти си забележителен човек. Чак се опитваш историята да пишеш…
— Дори от гроба.
Яснотата в неговите мисли провокира смайваща яснота и в нейните собствени. Той се изправи и заобиколи бюрото към нея. Стисна ръцете ѝ.
— Ще ме целунеш ли?
Той искаше да го направят там, в кабинета. Желанието течеше през вените му, възобновено усещане за живот. И сласт. Последно потрепване на пламъка на догаряща свещ може би, но нова енергия, електричество, което напрегна тялото му и отвори апетита му. Този път нямаше да се спира.
Тя поклати глава.
— Някога може би, Франсис, но не сега.
— Грешно ли съм те разбрал?
— Не, грешно си разбрал времето. А времето е всичко.
Вече беше късен следобед, когато пуснаха Пасолидес да разгледа руините на дома си. Позволиха му да влезе заедно с един пожарникар, за да види дали може нещо да се спаси, преди мястото да бъде запечатано.
Смърдеше. Той беше изненадан и отвратен от непоносимата смрад на гранива пепел и овъглени останки от това, което допреди няколко часа беше неговият живот. Дращеше ноздрите и бодеше очите, от които се стичаха сълзи.
— Нормално е да сте разстроен, сър — изрази съчувствието си пожарникарят. — Но погледнете го от тази страна. Имали сте голям късмет, че сте били навън. И то толкова рано сутринта. Имахте застраховка, нали?
Пасолидес усети нотка на подозрение.
— Ще трябва да изготвим доклад. Някои улики сочат, че пожарът е бил предизвикан…
Пожарникарят продължи да бърбори, докато Пасолидес се въртеше безнадеждно из руините, разбутвайки прогизналата пепел с бастуна си. „Вангелис“ сега изглеждаше много по-малък, след като горният етаж се беше срутил, а всички вътрешни стени бяха изгорели. Всичко беше черно, овъглени напречни греди и опърпани останки като смачкани кости на дъното на средновековен масов гроб. На стената, където беше горният етаж, висеше мивка като пиян орел; старата керамична вана сега лежеше преобърната в кухнята. В това, което някога беше неговата кухня. Той бъркаше, ровеше, надявайки се да намери нещо със стойност, което да е оцеляло в пламъците, когато се натъкна на нещо метално. Беше британската военна каска, която беше украсявала задната му врата. Беше станала плоска като чиния. „Вангелис“ вече го нямаше.
— Сещаш ли се за някой, който може да те е подпалил, старче?
Пасолидес стоеше там, където беше складът му за храна. Стените ги нямаше, фризерът се беше стопил, а всичко, което беше останало сред останалите миризми, беше зловонието на опърлено месо. Той затвори очи. Дали така е било и с Йоргос и Еврипид? Изгорени от същите хора, тези британци, чиято игра на война и смърт никога не спираше, дори след толкова много години?
— Всичко ми взеха.
— Нищо ли нямаш? — попита пожарникарят, съчувствието започваше да измества подозренията.
— Дрехите на гърба ми. Бастуна ми — отговори Пасолидес.
После си спомни пистолета. Затъкнат в колана му. Все още имаше пистолета. Не беше загубил всичко.
— Социалните ще се погрижат за теб.
— Аз имам дъщеря! — викна той, горд със своята независимост; не искаше нищо от тези британци, но после добави по-тъжно: — Тя се връща утре.
Той седна върху прекатурената вана, опря чело на бастуна, един прегърбен и просълзен старец, преливащ от нещастие и умора. С тъмните си дрехи и каскет той се сливаше със саждите наоколо, сякаш никога нямаше да напусне това място. Пожарникарят, който искаше да провери колко е стабилна задната стена, го остави сам с мъката му.
Докато Пасолидес размишляваше за края на неговия свят, нещо привлече погледа му. Една фигура стоеше в зеещата дупка, която довчера беше входна врата. Непознатият беше облечен в черна кожа, носеше каска на мотоциклетист заедно с куриерска станция на рамото и викаше името му.
— Пратка за Пасолидес.
Бутна в ръцете му една дъска със закачен на нея лист и срещу подписа си той бе възнаграден с кафяв плик, ватиран с въздушни мехурчета. Без да каже и дума повече, куриерът си тръгна.