— Може би най-близкото минало — призна тя.
Продължавайки надолу по „Пикадили“, те минаха покрай някогашната къща на лорд Палмърстън, великия външен министър от викторианската ера, който беше станал още по-велик министър-председател. Поличби по целия път; флаговете, които красяха маршрута, сякаш заставаха мирно да козируват. Витрините на книжарница „Хачърдс“ бяха запълнени с екземпляри от книгата, която Мейкпийс беше написал преди няколко години и която допреди няколко часа беше извън тираж; той подписа няколко от тях, без да забавя ход. Шофьорите натискаха клаксоните, хората махаха от автобусите, туристите искаха автографи. Походът за мир се беше превърнал в празник на победата. Но дори Мейкпийс беше изумен, когато излезе от улица „Пал Мал“ и стигна до амфитеатъра на великите сгради, които заобикаляха победната колона на адмирал Нелсън. Той беше изостанал в Хайд парк, оставяйки основната част от похода да мине покрай него. Той знаеше, че само в тази огромна човешка река има поне петнадесет хиляди души, но това, което не знаеше, беше, че тя ще се влее в още по-огромното море на онези, които вече се бяха събрали да го посрещнат на площада: Когато го видяха, воден от пищенето на гайдите, сред всички тях се разнесе емоционална вълна от вдигнати ръце и плакати, която се люшна напред-назад през огромния леген на площада, ставайки все по-силна с викове и акценти, които представяха всички части от страната, а някои дори и отвъд бреговете ѝ. Повече от четиридесет хиляди се бяха събрали под невиждащия поглед на лорд Нелсън, докато „Трафалгар Скуеър“ преливаше от техния ентусиазъм. Мейкпийс мина сред тях като Мойсей, проправящ си пътека насред Червено море, с вдигнати ръце, стиснати над главата юмруци, а хората гръмовно изразяваха своето одобрение.
Дори зад дебелото, подсилено стъкло на „Даунинг стрийт“ Ъркарт без съмнение чуваше рева, като виковете, които чували християните, докато чакали в подземията на Колизеума, въоръжени само с вярата си в Бог. Ъркарт никога не беше залагал много на вярата, не и ако това означаваше да бъде погълнат от лъвове, а за костите му да се карат плъхове. Колко по-хубаво беше да вярваш в себе си, да умреш като Цезар, а не като смирен грешник.
Чу се още една вълна на глъчка, когато Мейкпийс се изкачи на подиума. Чак тогава Ъркарт остави книгите си настрана и започна да се облича. Беше забравил да извади бутонели; избра чифт от деветкаратово злато, гравирани със семейния герб, които някога бяха на баща му. Изправи се пред голямото огледало, провери всички детайли по външния си вид като ухажор на път да предложи брак. Поиска мнението на Мортима. Тя одобри, с изключение на вратовръзката.
— Но какво смяташ да правиш днес следобед, Франсис, че си се издокарал така?
— Как какво, възнамерявам да се обърна към малкия митинг на Том Мейкпийс.
Ъркарт наместваше вратовръзката си пред огледалото, надал едно ухо към радиото и речта, която Мейкпийс точно започваше, а с другото не слушаше Кордър.
— Приятели. Братя. Пардон… и сестри! — чу да възкликва Мейкпийс, преди гласът на Кордър да измести всичко останало.
— Не можете да го направите — твърдеше офицерът от спецслужбите толкова настоятелно, че всеки момент щеше да се разкрещи.
— Не можеш да ме спреш, скъпи ми Кордър — отвърна Ъркарт напълно невъзмутим.
— Не са взети необходимите охранителни мерки на място.
— Нашата сигурност е в изненадата. Никой не би ме очаквал там.
— Там има хиляди ваши опоненти, г-н министър-председател. Пътували са от цялата страна с конкретната цел да ви покажат колко много ви мразят. А вие искате да се разходите точно сред тях?
— Точно сред тях. Именно.
— Не! — бурната реакция на Кордър беше искрена. — Това е лудост.
— Това е история, Кордър.
— Може ли да говоря като стар приятел, г-н министър-председател?
Ъркарт се обърна с лице към него.
— Що се отнася до мен, Кордър, винаги си бил такъв.
— Напоследък сте под огромно напрежение. Може ли това да е… — неудобна пауза — да е замъглило преценката ви?
— Деликатна формулировка. Благодаря ти — Ъркарт отиде и сложи ръце на раменете на другия в успокоителен жест. — Но точно обратното, стари приятелю, огромното напрежение, за което говориш, ми донесе пълна яснота. Нали разбираш, мисълта, че предстои да ме обесят? Знам какво правя. И те освобождавам от всякаква отговорност.