Изведнъж Ъркарт вдигна ръце във въздуха.
— Маршируващи! Маршируващи в похода за мир! Поздравявам ви.
Сякаш беше хвърлил огромно одеяло върху огън. Спокойствие.
— Издълбаваме грешките на хората на техните надгробни плочи и заравяме постиженията им заедно с костите. Ако това е моята съдба, така да бъде.
Дори тези в тълпата, които бяха продължили да протестират, сега замлъкнаха. Не бяха очаквали това.
— Този митинг е празник на мира и аз съм задължен на вашия лидер Томас Мейкпийс, че ми даде позволение да се обърна към вас. Аз също идвам в духа на мира. На помирението. Защото в края на изборната кампания идва време да приемеш присъдата на народа, независимо колко те боли отвътре. Да превържеш раните. За да можем да продължим напред. Заедно. На това се надявам за страната ни сега не по-малко, отколкото когато за пръв път встъпих в длъжност като ваш министър-председател. Не мога да отрека, че моето желание беше да продължа на „Даунинг стрийт“ и ако това изглежда егоистично от моя страна, приемам обвинението. Ако амбицията е престъпление, признавам се за виновен.
Запазил съм амбицията за моя пост, защото няма по-велика привилегия и по-високо признание в живота на един политик от това да води тази страна и вас, нейния народ. Вие бяхте така добри да ми гласувате това признание в рамките на повече от десетилетие и ако сега изберете да ми отнемете тази чест, аз отново не се оплаквам. Не и срещу Том Мейкпийс, защото той е порядъчен човек.
Запазил съм и амбиция за народа, защото само през народа една държава може да стане велика. И ако неговият комфорт и просперитет са стигнали нива, които допреди години са били само мечта, тогава на мен не ми пука и на йота на кого ще се присъди заслугата за това. За един лидер е достатъчно да види тези мечти осъществени и ако другите решат да припишат този просперитет на влиянието на Европа, на статистическите евфемизми или дори на икономическите случайности, тогава, още веднъж, аз не се оплаквам.
Чу се вик от тълпата.
— Не! Дори не срещу Том Мейкпийс. Защото той беше член на моето правителство през толкова много от тези години. И защото е порядъчен човек.
Но най-вече съм запазил амбиция за страната си, да я върна в ранга на тези нации, смятани за велики. Велика Британия. Не просто още една анонимна земя, която с нищо не се различава от другите, но страна, в която да ходим с гордо вдигнати глави и да казваме „аз съм британец“, и тези дръзки думи да се уважават навсякъде по света. И най-вече в Европа. Аз не съм анти — Европа. Не поставям Европа на последно място, а поставям Британия на първо. Това е била амбицията ми и ако е амбиция, която вие не споделяте, както Том Мейкпийс не я споделя, тогава аз не се оплаквам.
По-рано днес Том Мейкпийс каза, че ви дължа извинение, и аз слушах думите му, думите на един порядъчен човек, слушах ги внимателно. И ако вашето мнение и това на другите порядъчни мъже и жени е, че наистина е нужно извинение, тогава то с лекота ще бъде дадено. С лекотата, с която съм отдал сърцето си и живота си на вас през всичките тези години.
Гласът му сякаш всеки момент щеше да се разтрепери, тишината владееше целия площад. Мария гледаше с настойчив укор към Мейкпийс; той от своя страна гледаше безучастно в обувките си. Ъркарт сякаш търсеше с поглед в тълпата, сякаш се опитваше да стигне до всеки един от тях. Или търсеше някого. По прозорците и тротоарите около площада коментаторите трескаво се мъчеха да променят предварително нахвърляните си бележки.
— Но нека кажа, че съм тук не толкова заради Британия, колкото заради Кипър. Остров, който познавам добре и който обичам. Много от вас сигурно не са съгласни не само с това, което направих, но и с онова, което се опитах да направя в Кипър. Ще кажат, че съм виновен за сблъсъците и кръвопролитието. Но не това се опитах да направя. Моят стремеж, както всички знаете, беше да донеса мир за този остров. Да спра кръвопролитието. Да събера двете общности. Провалих се, но опитите за това се провалят от хиляда години в това нещастно място. И все пак прогнозите за вероятен неуспех не ме спряха да опитам. Да, ако щете, мирът беше моята амбиция. И защо не? И ако аз трябва да загубя поста си заради този провал, то колко по-голяма е загубата на обикновените миролюбиви хора в Кипър?
И тогава Ъркарт го видя да се влачи през тълпата, накуцващ и прегърбен, лицето му почти изцяло скрито под каскета. Да се приближава.