И пак си седна.
Каква наглост! Не „как ще коментира“ или „как ще обясни“, а „знае ли“. Разбира се, Ъркарт знаеше — два милиона и нещо, — но му беше ясно, че няма да му свърши работа едно приблизително предположение; трябваше му точната цифра и той започна да рови в бележките от брифинга. Но не се очакваше да му се налага да търси, трябваше да го знае. Само че скапаната цифра се менеше всеки месец! И докато търсеше, очилата му паднаха и от скамейките на опозицията се чу тържествуващ рев. „Той не знае, не му пука!“ — викаха те. Той намери отговора, но вече беше твърде късно.
Пряко попадение.
Това беше необичайно за Франсис Ъркарт. Беше показал, че кърви, че е смъртен. И мрачните настроения се увеличиха.
— Понякога се чудя за какво беше всичко това, Мортима. Какво ни очаква с теб, на какво ни остава да се надяваме. Един ден ще излезем през тази врата за последен път и… тогава какво? Да чакаме да стане време за чай и да ядем бисквити? Да ходим на минерални бани?
Той потрепери, когато пръстите ѝ достигнаха възела в тила му.
— Не говори глупости — смъмри го нежно тя. — Това е много далеч, а така или иначе сме го обсъждали много пъти преди. Предстои ни да отворим библиотека „Ъркарт“. И катедра „Ъркарт“ по международни отношения в Оксфорд. Има толкова много неща, които ни остава да направим. А на приема тази вечер срещнах един издател. Той много настояваше да говорите за мемоарите ти. Каза, че книгите на Тачър са изкарали нещо като три милиона паунда и че твоите ще се продават далеч повече. Не е лош начин да започнем с финансирането за библиотеката.
Брадичката му пак бе паднала върху гърдите му. Тя осъзна, че разговорът за мемоари беше постигнал обратен ефект.
— Не знам. Не ми се мисли за мемоари сега, Мортима.
— Ще имаме нужда от пари, Франсис. Но най-вече ще имаме нужда един от друг.
Той се обърна рязко към нея и я погледна втренчено. В тъмнината тя не можеше да разбере дали блясъкът в очите му издаваше развеселеност или още по-дълбока меланхолия.
— Не и мемоари — повтори той. — Да повтарям старите лъжи и да измислям нови. Не мога да пиша за колегите си по този начин, да говоря лошо за мъртвите. Бог знае, че изговорих достатъчно лъжи, че да ги вкарам в гроба, но не мога да ги преследвам и след това. Няма как. Не и за цялото кралство — той замълча. — Мога ли според теб, Мортима?
Хаким беше ядосан. Кафето му беше изстинало, мустакът му беше посивял, уменията му не бяха оценени, банката му не показваше никакво съчувствие и всички го знаеха просто като Хаким. Не Хаким великолепни, не Яман Хаким, не Хаким старият приятел и колега. Имаше една малка табела на вратата на кабинета му в този смисъл, сигурно щяха да го издълбаят и на ковчега му: „Хаким забравеният“. И после щяха наистина да го забравят — жената, децата, шефовете, тези от банката. Всички. Особено тези от банката. Той отпи от хладката кал в чашата си за кафе и сви устни с отвращение. Цял живот съвестна работа и накрая всичко, което щеше да отнесе със себе си, когато дойде време, щяха да бъдат неосъществените му мечти.
Замисли се. Какво най-много му се искаше да вземе със себе си в отвъдното? Млади жени? Злато? Мерцедес с климатик? Лозето, за което винаги бе мечтал? Май млади жени, реши той. Не, в крайна сметка щеше да вземе този от банката. Да се пържат заедно.
Той се усмихна на собствения си хумор, после се закашля мъчително. Този отровен въздух му съсипваше дробовете. Това беше един от многото проблеми с това да се построи столица в подмишницата на Анадола, където горяха мръсни кафяви въглища и давеха улиците в бензинови пари. И те бавно и безмилостно задръстваха дробовете му. Цял живот служба, за да го задавят до смърт. И да го забравят.
Ако просто заключи вратата отвътре и изгние там, дали някой би забелязал? Офисът му беше мизерен, дори за стандартите на ТНПК, Турската национална петролна корпорация — рафтове, натъпкани със стари ръководства и доклади, стени, облепени с графики и странни чертежи, бюро, обсипано с петна от кафе и пепел от цигари, прашния съпровод на работата му като геофизик. Кой знае, нищо чудно предишният обитател на този офис все още да се крие в недрата на малкия шкаф в ъгъла — въпреки че Хаким беше в този офис вече четиринадесет години.
Той върна очи към екрана на компютъра и разгледа отново сеизмичните напречни сечения, които бяха започнали да пристигат от проучването. Не се виждаше нищо интересно, всеки знаеше, че няма нищо в морето около Кипър — ТНПК дори не би си направила труда да купува техниката, ако кипърски води не опираха в турските. Всички останали части на Източното Средиземноморие, изглежда, имаха нефт. Не само турците, а и либийци, сирийци, египтяни, дори проклетите гърци — всички, с изключение на малкия Кипър, който може би най-много имаше нужда. Сухо като прах. Божия мистерия. Пустиня сред море от черно злато. Така е в петролния бизнес.