— Той беше лоялен, Франсис.
— Аз бях стиснал топките му в менгеме, Мортима, разбира се, че ще бъде лоялен!
Ъркарт рязко млъкна и затвори очи. Беше отишъл твърде далеч. Вече трябваше да е свикнал с почестите към мъртъвците в Уестминстър, толкова пъти му се беше случвало през годините, но тези спомени изкарваха само най-лошото в него.
— Прости ми. Това беше ненужно.
— Простено.
— Аз просто… какво ли ще кажат за мен, Мортима? Когато вече ме няма?
— Че си бил най-великият министър-председател на века. Че си пренаписал законите на тази държава и си счупил всички рекорди. И че си живял дълго и доволно в пенсия.
— Съмнявам се. Колко от великите лидери са успели да намерят доволство в пенсията?
Тя се замисли за някой, но не ѝ хрумна нито едно име.
— Не искам да се превърна в един стар мрънкач, когато всичко това свърши. Не мога да си представя как се оттеглям, как някой идва на мое място. Изобщо не мога да си го представя. Никога — той махна с ръка. — Знам, че съм жалък в момента, но… не си представям дълги летни вечери с питие в ръка, а безкрайни нощи в беседи с духове. Духовете на това, което е можело да бъде. И от това, което някога е било.
— Разбирам.
— Да, знам, че ме разбираш. Само ти ме разбираш. И ти дължа толкова много.
Тя седеше до него в църквата „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, досами великото абатство, докато слушаха хористите да пеят жален химн. Очите на Мортима бяха фиксирани върху младия солист, момче на може би дванадесет, с руса коса, падаща върху челото му, и нежен ангелски глас, който изпълваше църквата като слънчеви лъчи. Колко по-различно щеше да бъде всичко, мислеше си той, ако можеха да имат деца; може би това щеше да докосне живота им с чувство за безсмъртие и да донесе музика за душите им. Но не беше писано. Тя бе превързала раната, докато се превърне в корав белег, никога не се оплакваше, макар той да знаеше, че на моменти болката я разцепва на две; вместо това тя бе инвестирала цялата си емоционална енергия в него и в кариерата му. Тяхната кариера, реално беше така, защото без нея той нямаше да успее, нито да се задържи на върха. За Мортима това беше безплодна корона, жертва в много отношения далеч по-дълбока от смъртта, и всичко това беше за него. Дължеше ѝ всичко.
Хорът приключи, тя се обърна и го погледна, мимолетна мекота в очите ѝ, която той знаеше, че граничи със скръб. Колко по-лесно щеше да им е да мислят за пенсия, ако имаха деца. Вместо това всичко, което щеше да остане след тях, беше една библиотека и капризната присъда на историята. „Apres moi rien.“ След мен — нищо.15 Някога си мислеше, че това ще му бъде достатъчно, но с течение на годините, когато смъртта вече чукаше на вратата, вече не беше сигурен.
— Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се. Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо.16
Църковни хиперболи и полуистини, моментна пауза в политическия живот по пейките зад него, докато всички набожно отдаваха почест на мъртвия и вече като хищни птици мислеха за следващата жертва.
— Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала — само за него мислете.
Как е възможно хората да пеят такива думи в полусън, в един празен ритуал, а после да се събуждат и да ги пренебрегват с такова безхаберие. И все пак в деня на разплатата какъв ли щеше да бъде неговият случай? През него премина тръпка на моментно съмнение, призраци се струпаха в сенките на съзнанието му, но после погледът му се изясни, както винаги. Това, което беше направил, не беше за него самия, а за другите, за страната му. Човешките дела изискват жертви и жертвите, които той беше направил, винаги са били мотивирани от обществения и националния интерес. Жертвал беше другите, разбира се, понякога буквално, но не бяха ли направили той и Мортима своите собствени жертви, два живота, посветени на една кауза в служба на другите?
— … толкова неща подредени и установени от техните начинания, върху най-добрите и най-сигурните основи, че мир и щастие, истина и справедливост, религия и набожност могат да владеят сред нас за всички поколения.
15
(От фр.) Перифраза на знаменитата реплика на Мадам Помпадур „След мен и потоп“. — Б.пр.