Глупости. Животът беше като плаване в сито сред бурно море. На повечето хора им ставаше лошо, някои се давеха.
— Нека си спомним в мълчание Фредерик Арчибалд Сейнт Джон Уорбъртън.
Как иначе? Няма по-добър начин да почетем човека. В пълна, скапана тишина. Но Ъркарт нямаше намерение да напуска този свят по такъв начин.
— Да бъде Твоята воля на земята…
И там той слагаше границата. Не, това не беше достатъчно, никога не е било достатъчно за Ъркарт. Някои хора използваха морала като патерица, като извинение — винаги тези, които се проваляха и не постигаха нищо. Моралът не беше пътят през блатото, а самото блато, което чака да те хване в капана, да скове крайниците ти, да те завлече надолу. Великите империи не са били построени върху такива крехки основи, британският народ не е бил защитаван от заговорите на завистливи чужденци чрез молитва. В крайна сметка тези, които отдават чест на слабостта, сами по себе си са слаби. Великите се съдят по това колко високо са се изкачили, а не по това колко дълго са били на колене.
Когато дойде това време, той нямаше да си тръгне в тишина, щеше да напусне този свят с толкова дандания, че ехото да остане да звучи през вековете. Франсис Ъркарт щеше да остане господар на собствената си съдба.
— Амин.
Джефри Бууза-Пит се държеше необичайно сдържано, когато погледна министър-председателя през бюрото на кабинета в „Даунинг стрийт“, сключил ръце с побелели кокалчета, фиксирал усмивка, която изглеждаше като нарисувана. Той често търсеше лична аудиенция и в известна степен Ъркарт го насърчаваше; Джефри беше прословут клюкар и вещ в кражбата на чужди идеи, които можеше или да присвои, или да отхвърли с подигравки, в зависимост от това как ги приема господарят му. Той беше без съмнение и без свян най-добрият импровизатор в кабинета, очевидно нямаше качествата на другите министри, но показваше изключителна лоялност към отбора в общественото пространство, докато сръчно връщаше топката към собствената врата и караше колегите си да се разтягат от плонжове, като обикновено ги изненадваше от сляпата страна и винаги с израз на болезнена невинност. Полезен източник на информация и забавление за Ъркарт, който обожаваше този спорт.
Ъркарт предполагаше, че Бууза-Пит ще иска отрано да си опече работата за следващите министерски рокади. Джефри беше млад мъж, който не се спираше; откакто отвори с ритник вратата на кошарата чрез поредица от блестящи пиротехнически изяви по време на партийната конференция, се беше оказало невъзможно да го закачат на конкретна работа или за онези, които все още имаха спомен за такива неща, да го закачат към какъвто и да било водещ политически принцип. Но в това далеч не беше уникален, а ефервесцентната му енергия, чест отличителен белег на някои маломерни мъже, компенсираше липсата на дълбочина, що се отнасяше до повечето наблюдатели. Джефри имаше бъдеще — не оставяше съмнение за това в нито един слушател и този ентусиазъм за мнозина беше заразен. Не беше тайна за тези в Уестминстър, че Джефри би приветствал нова работа. Като министър на транспорта за последните две години на него отдавна му беше втръснало безсмислието да се опитва да прекара автомобили от двадесети век през сифона на лондонските улици от деветнадесети век и отчаяно искаше да избяга от задръстванията към някакво ново началство — все тая какво, стига да изглежда като повишение в очите на другите. Изчезвай, преди да пуснеш корени и преди на другите да им стане скучно, беше правилото на Бууза-Пит, верую, което следваше както в политиката, така и в любовта. Той вече беше минал през два брака; циничните и завистливи колеги наричаха къщата му в Уестминстър клуб „Вътре — вън“. Отговорът на Джефри беше да изтъква съмнителната сила на нуждите си и да избягва следващо обвързване, като вместо това избираше партньорките си от дългото меню на жените в Уестминстър. Това само подсилваше впечатлението, че води динамичен живот.
Но сега в приглушената светлина на кабинета на Ъркарт министърът на транспорта опровергаваше своя образ. Спретнато подстриганата пясъчна коса падаше над челото му, очите му бяха уморени, широката и леко издадена долна челюст, която обикновено придаваше аура на атлетизъм, тази вечер изглеждаше просто крива. Ученик, дошъл в кабинета на директора да си признае някаква беля.
— Джефри, скъпо момче. Какви новини ми носиш от бойното поле? Бием ли? — Ъркарт остави настрана златната писалка, с която досега беше подписвал документи, принуждавайки Бууза-Пит да чака и да се мъчи.