— Какво?
— Да ми върнеш писалката.
Глава седма
Някои хора обичат да наливат масло в огъня.
Аз предпочитам да съм този, който драсва кибрита.
Слънцето грееше яростно през прозореца, а кафето в малките чашки на масата беше тъмно и гъсто; като изключим това, офисът със своите стилно опростени мебели и модерни художествени гарнитури спокойно можеше да се намира на „Шепсбрьон“18, с изглед към пристанището в Стокхолм. И все пак повечето книги по лавиците от светъл дъб бяха на турски, а двамата мъже в стаята бяха мургави, както и лицата от семейните снимки, закачени зад бюрото.
— И така, какво толкова спешно ви води в Никозия?
— Само глупакът бави добрите новини.
Имаше известна формалност между тях, двамата президенти, единият Якар, шеф на Турската национална петролна компания, а другият, Нурес, политически глава на турската част на Кипър. Разликата между двамата не беше само във факта, че петролният шеф беше хомосексуалист с отработени маниери, а политикът беше човек със солидна фигура, език и чувство за хумор; имаше разлика между метрополията и островитяните, която беше нещо повече от петдесетте мили море, което ги разделяше. Беше минал един век, откакто османците бяха управлявали Кипър и разликите в културата и перспективата бяха нараснали. Тези от континента покровителстваха с пренебрежение островитяните — нали спасиха своите братовчеди от лапите на гръцките екстремисти чрез нахлуването и след това анексирането на една трета от острова през 1974 г.? В един момент по време на тези объркани дни кипърските турци бяха изправени пред гръцкия щик, а в следващия имаха собствена държава. Само дето правителството в Анкара се държеше така, сякаш тази държава е тяхна.
Крайно време е да се отървем от тях, каза си за пореден път Мехмет Нурес. От хиляда години турците, гърците и имперска Британия се месеха и подкопаваха мира, използвайки острова като кладенец, в който да утоляват жадните си амбиции. И така го изпиваха до капчица, превръщайки този остров на старомодна човечност и един милион пеперуди в политическа пустиня. Едва ли можеше да се върнат назад към старото, когато куполите на църквите стояха редом до минаретата на джамиите, но беше време за промяна. Беше време кипърците да вземат в ръце собствената си съдба, беше време за мир. Въпросът беше — чий мир?
— Имам честта да ви представя проект за официален доклад, който „Сеизмик Интернешънъл“ ще публикува до няколко дни след последното им проучване на офшорните води — петролният шеф извади папка от тънък кожен калъф и го положи пред Нурес, който го взе и прелисти страниците му.
Файлът съдържаше множество цветни карти и завъртулки на сеизмични сечения с много технически език, който беше доста извън интересите му.
— Не се дръжте с мен като с костенурка. За какво, по дяволите, става дума?
Якар подръпна маншетите на копринената си риза.
— Нищо кой знае какво. Както се очакваше, сеизмичното проучване разкри, че под водите на Кипър се крият много скали, а под скалите… още повече скали. Не е точно за заглавие на първа страница.
— Изпълнен съм с безинтерес.
Якар си играеше с него, виждаше се по сдържаната усмивка в ъгъла на влажните му устни.
— Но, г-н президент, аз имам втори доклад, който нямат нито „Сеизмик Интернешънъл“, нито който и да било друг — никой, освен мен. А сега вече и вие.
Той бутна през бюрото една значително по-тънка папка, подвързана с червена спирала и носеща логото на ТНПК.
— Тоест и гърците не знаят?
— Да ми опънат червата над Босфора.
— И тук пише, че…?
— Че има геоложки разлом край бреговете на Кипър, който е наклонил земните недра и морското дъно на север и на запад от острова. Че структурата в тази област наистина съдържа нефт. И че разломът е накарал този нефт да се излее в една голяма локва някъде… там.
Той се протегна и заби окичения си с бижута пръст в картата, която Нурес разглеждаше.
— Мамка му.
— Именно.
Маникюрът на пръста на Якар сочеше точно тази област, станала известна като „Водите на Уотлинг“ — морската граница, за която спореха гръцките и турските кипърци и която в момента беше предмет на арбитраж от панела на британския професор.
Нурес усети как ток минава като червей през стомаха му. Беше му отнело години да балансира везните на мира, перце по перце, и точно сега не знаеше дали иска да изсипе отгоре тонове скали, с нефт или без нефт. Сделката за мира беше важна за него; отстъпвайки толкова малко на гръцката страна, той можеше да спечели толкова много за своя народ — мир, международно признание, истинска независимост, просперитет — и евентуално Нобелова награда за мир за самия себе си. Всичко в замяна за малко земя и водно пространство, което беше безполезно. Или поне така си беше мислил.