Не, майната им на планините. По-добре да покоряваш хората.
Прекрасна пролетна зора се разливаше над Лондон и пълнеше очите на ранобудните с розов ентусиазъм. Мортима Ъркарт нямаше как да знае, че съпругът ѝ не споделя колективното настроение.
— Добро утро, Франсис. Боговете на метеорологията, изглежда, ти се усмихват с аплодисменти. Честит рожден ден.
Той не помръдна от мястото си до прозореца на спалнята и на първо време отговори само с едно тихичко „О, боже“ и леко изсумтяване. Той се загледа в нещо навън, после поклати глава, сякаш да изтръска въшката, която се беше загнездила в главата му и разваляше настроението му.
— Какво си ми взела тази година? Още едно викторианско шишенце за кабинета? Колко станаха — осемнадесет години все шишенца? Нали знаеш, че не мога да ги понасям.
Тонът му беше самокритичен, повече ирония, отколкото гняв.
— Франсис, знаеш, че нямаш много интереси извън политиката, а аз със сигурност няма да ти подаря един подвързан екземпляр от Хансърд19. Поне тази малка колекция представлява един любопитен факт за теб, които драскачите да използват, когато ти пишат профили. А това, което съм ти намерила тази година, е особено красиво. Деликатно изумруденозелено шишенце за лекарства, за което се предполага, че е принадлежало на самата кралица.
Тя сви устни, опитвайки да привлече вниманието му.
— Както и да е, на мен ми харесва.
— Тогава, щом ти го харесваш, Мортима, значи ще го харесвам и аз.
— Не бъди такъв мърморко. Имам и нещо друго за теб.
Най-сетне той се извърна от прозореца и седна срещу нея, докато тя му подаваше един малък пакет с неизменната панделка. Когато го отвори, в него се появиха първите признаци на удоволствие.
— Размисли на Бърк за революцията във Франция. И то ранно издание.
Той опипа малката кожена подвързия с благоговение.
— Първото издание — поправи го тя. — Един добър старт за библиотеката на Ъркарт, поне така си помислих аз.
Той хвана ръцете ѝ.
— Това е толкова типично за теб. Винаги мислиш за тези неща. И колко е подходящо нашата библиотека да започне с една от най-добрите антифренски тиради, писани някога. Знаеш ли, може и да ме вдъхнови. Но… трябва да си призная, Мортима, че тези разговори за рождени дни и библиотеки намирисват твърде много на пенсиониране. Аз още не съм готов, нали разбираш?
— Младите претенденти може и да имат по-бърза крачка, Франсис, но как ще им помогне това, щом ти знаеш къде отиват и откъде минават?
— Животът ми би бил толкова празен и безрадостен без теб — усмихна се той и наистина го мислеше. — Добре, време е да разровим пепелта и да видим дали въглените още горят.
Той я целуна и стана, привлечен отново от гледката през прозореца.
— Какво толкова има там? — поиска да знае тя.
— Нищо. Засега. Но скоро може и да има. Знаеш ли, че от фондацията на Тачър искат да издигнат нейна статуя на поляната ей там.
Той залепи показалец на стъклото, сочейки внимателно подстриганата трева, която лежеше отвъд стените на градината на „Даунинг стрийт“, срещу Сейнт Джеймсис парк.
— Тази гледка не се е променяла кой знае колко за последните двеста и петдесет години; има една картина в залата на кабинета и всичко си е там, същите тухли, същите врати, дори камъните на вътрешния двор са същите. Разбираш ли? А сега искат да сложат някаква скапана статуя.
Той поклати невярващо глава.
— И вече са събрали почти пълната сума от дарения — той се обърна рязко, лицето му се изкриви от безсилие. — Мортима, ако първото нещо, което ще виждам всяка сутрин, цял живот, когато си дръпна завесите в спалнята, е тази ужасна жена, мисля, че ще изсъхна.
— Тогава не гледай натам, Франсис.
— Но как да не гледам?
— Тя не заслужава статуя. Изхвърлена от този пост, предадена от собствения си кабинет. Дали статуята ще покаже всички тези ножове в гърба ѝ?
— И все пак почти всички са изхвърлени от този пост, любов моя. От своите колеги или от електората. Подобно на Цезар, застигнати от събития, които не са предвидили. Амбицията прави лидерите слепи, а тези след тях кръвожадни; никой не знае кога му е дошло времето да си отиде.
— Има само един-единствен министър-председател, който заслужава статуя, и това си ти!
Той се усмихна на нейната преданост.
— Може би си права, но плътта се превръща в камък достатъчно скоро. Нека не прибързваме.
Той се вкамени два часа по-късно, толкова целенасочено, сякаш бе прекарал нощта в прегръдките на Медуза. Прессекретарят му имаше навика да организира редовни срещи с представители на благотворителни организации — редови членове, не опитни водачи, — като ги канеше на прага на „Даунинг стрийт“ №10, но не и вътре — посещение, твърде кратко, за да даде възможност за сериозно лобиране, но достатъчно дълго, за да покаже на камерите, че премиерът се интересува. Малко „щрак-прак“, както го наричаше прессекретарят, любител хокеист и ентусиаст на име Драбъл. Той не беше ставал от бюрото си от шест сутринта, за да подбере от сутрешната преса това, което смяташе, че заслужава вниманието на министър-председателя, и за да подготви писмено резюме. Посрещна Ъркарт в коридора малко преди девет и половина.
19
Официален доклад със стенограмите на парламента. Разговорно — нещо като Държавен вестник. — Б.пр.