Атмосферата беше ледена, въздухът беше станал изключително разреден, изтънял от конфронтацията. Мейкпийс дишаше трудно. Стаята беше жива картина на дълбоко възмущение, сблъсък на различни политически животи. Бавно Мейкпийс също се изправи.
— Г-н министър-председател, повярвайте ми, не съм имал никакво намерение…
Другите не пропуснаха да се възползват от възможността. Двама прави министри спокойно можеше да се възприеме като край на срещата, шанс да се приключи с това извънредно смущение. Чу се общо шумолене на хартия и толкова бързо, колкото да изглежда елегантно, те се разотидоха без повече размяна на думи.
Ъркарт беше ядосан. На живота, на Драбъл, на Бърк и на Мейкпийс, на всички тях, но най-вече на себе си. Имаше правила между „колегите“, които важаха дори и за тези, чиято амбиция бе кацнала на раменете им като изгладнял ястреб.
„Уважавай колегите си, поне на всеослушание.“
„Не лъжесвидетелствай, ако могат да те хванат.“
„Не пожелавай секретарката на ближния си или поста му (съпругата му, в някои случай, може).“
„На публични места пожелавай на колегата си дълголетие.“
Ъркарт беше нарушил правилата. Беше изгубил самообладание и с това контрол над ситуацията. Беше отишъл твърде далеч, по-далеч, отколкото възнамеряваше, беше показал непоносима арогантност, сякаш самоцелно, а не с подходяща причина. В стремежа си да навреди на другите беше навредил на себе си. Трябваше да се реваншира.
Но първо трябваше да се изпикае.
Точно бързаше към тоалетната до залата на правителството — до скулптурата на Хенри Мур, на която Мортима така се възхищаваше, — когато видя мрачното лице на Мейкпийс, застанал до един колега, който го утешаваше. Набелязаната от него жертва все още не беше избягала и тук се отваряше една възможност да превърже раните и да пресече жалбите в личен разговор.
— Том! — повика го той и помаха за поздрав към другия, който, с очевидно нежелание, напусна компанията на колегата си и се затътри обратно към залата на кабинета. — Може ли да си кажем две думи, Том?
Ъркарт успя да се усмихне символично.
— Но първо да угодя на повика на природата.
Ъркарт изпитваше сериозен дискомфорт, цялото напрежение и чаят от сутринта го бяха застигнали. Той изчезна в тоалетната, но Мейкпийс не го последва, вместо това застана пред вратата. Ъркарт се надяваше той да влезе с него — нямаше как да съществува формалност или разграничаване на авторитети, когато стоиш пред писоар, идеално място за разговори на основата на равенство между двама мъже. Но Мейкпийс никога не беше истински член на клуба, винаги се държеше настрана, винаги стоеше отделно. Както и сега, висеше отвън като ученик, който чака да бъде привикан в кабинета на директора, мамка му.
Мамка му и на това. Мехурът на Ъркарт щеше да се пръсне, но колкото повече се мъчеше, толкова по-упорито му пречеше организмът му. Вместо да отговори на неотложността на ситуацията, нещо вътре в него сякаш се свиваше и ограничаваше потока до пестеливи капки. Дали всички мъже на неговата възраст страдат от такова унижение, зачуди се той? Ама че глупост — по-бързо, имай милост! — но не ставаше по-бързо. Ъркарт се взираше в белия фаянс, след това в тавана, опита да се концентрира, изпсува, обеща си да потърси мнението на лекар, но нищо не успяваше да накара организма му да побърза. Сега се радваше, че Мейкпийс не се присъедини към него, за да стане свидетел на това унижение.
Простата. Болежката на възрастния мъж. Механизмът на тялото, изгубил контакт с волята.
— Том, ще мина да те видя после — провикна се той през вратата, знаейки, че после ще е твърде късно.
Чуха се стъпки отвън и Мейкпийс се оттегли, без да каже и дума, взимайки негодуванието със себе си. Изгубен момент, пропиляна възможност. Колега, превърнат в опонент, може би в смъртен враг.
— Хайде давай, проклето да си! — изпсува той, но напразно.
И когато най-накрая свърши, свали копчета за ръкавели и нави ръкави, за да измие ръцете си, се загледа внимателно в огледалото. Вътре в себе си все още се чувстваше като човек на тридесет години, но лицето се беше променило, кожата беше увиснала, осеяна от петънца, с измит цвят като зимно небе със залязващо слънце. Очите сега бяха по-скоро наситено синьо, на места костите на черепа сякаш се опитваха да си пробият път през изтънялата плът. Това бяха чертите на баща му. Една битка, която никога не можеше да спечели.
— Честит рожден ден, Франсис.
Бууза-Пит нямаше никакви колебания. По много въпроси той беше прецизен, наистина педантичен, планиращ, разделяше колеги и познати в класации от различен ранг, които предполагаха различни нюанси на отношение. Първа дивизия се състоеше от онези, които бяха стигнали или очевидно бяха на ръба да стигнат самите върхове на своите професионални или социални планини; всяка година те получаваха коледна картичка, някакво послание от личен характер за съпругата или партньора (без гейовете, разбира се), покана за участие в поне едно от селективните му социални събития и специално внимание от сорта, за който се водеше подробен дневник в компютъра на личната му секретарка. Каймакът. За тези във втора дивизия, които все още се изкачваха по хлъзгавите склонове, нямаше нито послание, нито излишно внимание; трета дивизия се състоеше от онези млади хора с перспектива, които все още се упражняваха в подножието и получаваха само насърчителна картичка. Четвърта дивизия обхващаше по-голямата част от света, тези хора, които никога не бяха влизали в клюкарска колонка и които в живота си се задоволяваха просто да седят и да се наслаждават на гледката — за Джефри те не съществуваха.