Анита Бърк беше, разбира се, в първа дивизия, но сега се беше натъкнала на свлачище и беше много вероятно да изпадне в четвърта, но докато удари дъното на дерето, все още имаше какво да се изстиска от нея. Тя стоеше встрани в коридора с черно-бели плочки на номер 10, изглаждайки нервите си и събирайки сили за вниманието на света отвън, когато Джефри сграбчи ръката ѝ.
— Това беше ужасно, Анита. Сигурно си много ядосана.
Не последва отговор, но очите ѝ сами говореха.
— Имаш нужда да ти оправим настроението. Вечеря?
Лицето ѝ се просветли след неочакваната подкрепа; тя кимна.
— Ще ти звънна.
И с това той изчезна. Някое интимно и клюкарско място, помисли си той — може би си заслужаваше да запази сепаре в „Уилтънс“, — където пламъците на наранените чувства и взаимните обвинения можеха да се разпалят и нажежени до бяло, в тях да се изковат малките инструменти на политическата война, разкрити тайни, споделена информация и нова бодлива тел, с които да се подсили той и да се отслабят други. Защото умиращите предпочитат да повлекат и други със себе си.
Вечеря и клюки, нищо повече, въпреки че тя можеше да се окаже уязвима и податлива. Минаха повече от петнадесет години, откакто бяха прекарали един следобед в лудории в един хотел във Феликстоу, вместо да присъстват на втория ден от младежката конференция на партията, на която се обсъждаха проблемите с глада в Третия свят. И двамата го помнеха много ясно, както и изненаданата камериерка, но това трябваше да си остане само спомен. Сега ставаше дума за бизнес.
И освен това, помисли си Джефри, некрофилията не стои добре по вестникарските заглавия.
Глава девета
Ще мога да му се доверя, когато държа праха му в ръката си.
Беше в една малка странична уличка в Излингтън, мястото, където централната част на града започва да дава път на разтегнатия северен Лондон, точно от железопътните арки нататък, които превиваха гръб и пъшкаха под тежестта на претъпканите влакове в началото на пътуването си по протежение на източното крайбрежие. През деня улицата се пръскаше от трафика и шумотевицата на открития пазар, но през нощта, заради лошото улично осветление и особено когато ръмеше, тя спокойно можеше да мине за сцена, излязла от страниците на Дикенс. Дълбоките сенки и тъмните улички караха хората да избягват да минават оттам, освен ако нямаха някаква работа. А ако по това време след здрач имаха някаква работа, то най-вероятно тя щеше да бъде при Евангелос Пасолидес.
Малкият му ресторант, който представляваше една стая с прозорци към улицата, беше скрит зад дебели спуснати завеси и табела на мръсния прозорец, която кратко и сурово гласеше, че мястото е затворено. Нямаше дъска с меню отвън, нямаше приветливо осветление. Изглеждаше сякаш никой не е идвал в продължение на месеци, като изключим протъркания праг, но малцина от тези, които подминаваха бързо, биха забелязали. „Вангелис“, както бе познат, беше ненатрапчив и до голяма степен незабележим ресторант, което беше и целта. Само приятели или приятели на приятели получаваха достъп и сред тях със сигурност нямаше нито един, който би могъл да бъде служител на местната власт или на „Митници и акцизи“. За такива хора „Вангелис“ беше перманентно затворен, както и неговото счетоводство. Това създаваше интимна и почти конспиративна атмосфера около петте малки маси с избелели покривки, рециклирани свещи и хартиени салфетки, останали от някоя минала Коледа.