Мария Пасолидес, начална учителка в местното училище, гледаше как баща ѝ, кипърски грък в средата на шестдесетте си години, куцука към тесния кухненски бокс, където с възлестите си пръсти и либерални количества пресен лимонов сок превръщаше сутрешния пазар в ястия от пресни раци, карамелизирано агнешко, прасенце, артишок и пъдпъдъчи яйца. Малката таверна беше силно казано бизнес, по-скоро хоби и скривалище за Пасолидес, а Мария знаеше, че сега той се крие повече от всякога. Стаичката бе изпълнена до хаос с антикварни спомени — рибарска мрежа, опъната на стената, подписани снимки на гръцки известни личности, повечето от които вече нито бяха известни, нито пък живи; претрупани рафтове, чинии, декорирани със сцени на троянски ловци в схватка, гипсови статуетки на Афродита и батальон от разнообразни чаши; на гърба на вратата имаше очукана британска армейска каска.
Имаше изобилие от военни сувенири: полеви телефон, бинокли, остъргани почти до голия метал, разкъсано и избеляло бледо лазурно парче плат — гръцкото знаме. Дори ирландски републикански трикольор.
Достойно място на стената заемаше грубо нарисуван портрет на Уинстън Чърчил, с предизвикателно висяща пура от устата му и победоносно вдигнати пръсти; под него, върху парче бял картон, бяха надраскани думите, които в гръцките сърца го правеха поет, равен на Байрон: „Смятам за съвсем естествено, че кипърските жители, които са от гръцки произход, трябва да гледат на съединението им с това, което може да се нарече Родината, като на сериозен, благочестив и заветен идеал…“.
Това не беше единственият портрет на стената. До него стоеше снимката на млад мъж с разкопчана риза, втренчен поглед и стиснати устни, на фона на грубата мазилка. Нищо не подсказваше неговата самоличност, не беше и необходимо за Михалис Караолис. Обещаващо селско момче, изучено в Английското училище. Млад чиновник в данъчната служба на колониалната администрация, превърнал се в боец на ЕОКА. Последната му снимка, направена в тъмницата в Никозия в деня, преди британците да го обесят.
— Вангелис.
Откакто погреба съпругата си преди няколко години, Евангелос Пасолидес повече от всякога бе запленен от миналото. След намусените му дни идваха дълги нощи на бродещи спомени, седнал на осветената със свещи маса със стари другари, които знаеха за какво става дума, или с млади мъже, които бяха готови да слушат, въпреки че бройката и на двете групи все повече намаляваше с изминаващите месеци. Той се беше заключил във времето, горчиви спомени извиваха и тялото, и душата му; беше се прегърбил и зверски счупеният крак, който го беше оставил куц за цял живот, сега го болеше значително повече. Сякаш гаснеше пред погледа на Мария, сякаш киселина го разяждаше отвътре.
Новината, че ще има мир на неговия остров, само влоши нещата. „Не е моят мир“, мърмореше той с тежкия си акцент. Той се беше борил за съединение, „Еносис“, присъединяването на всички гърци към Родината — един език, една религия, едно правителство, без значение колко некомпетентно и корумпирано, стига да е нашето правителство. Беше заложил живота си за това до деня, когато падна надолу в планинската клисура с тридесеткилограмова минохвъргачка на гърба си и костите на крака му изскочиха през пищяла, а коленната става остана замръзнала завинаги. Името му беше в списъка за издирване на британците и затова нямаше шанс за болнично лечение; беше извадил късмет, че изобщо запази крака си при тези условия. Падането скърши и духа му, остави му живот, облян в съжаление, в самообвинение, че той и усуканият крак са разочаровали народа му, че не е направил достатъчно. Сега бяха на път да разделят любимия му остров завинаги, да подарят половината на турците и по някакъв начин вината за това беше негова.
Тя трябваше да намери как да отвлече вниманието му от това разкаяние, да пренасочи всичките тези емоции или да седи и да гледа как баща ѝ бавно изчезва в нищото.
— Кога ще се ожениш? — изръмжа за пореден път той, залитайки покрай нея с походката на моряк с чиния мариновани риби в ръка. — Семейството нищо ли не значи за теб?
Семейството, вечният му рефрен, гордият кипърски баща, концентрирал цялото си внимание върху единственото си дете. От майчиното мляко тя бе захранена с историите за планината и за селото, за мистичния си произход и шепнещите гори, за страстите и безумията, за смелите си предци — едва ли беше толкова чудно, че тя така и не намери мъж, който можеше да се сравнява с това. Тя беше родена в живот, осветен от легендите, а нямаше много легенди, които да се разхождат по улиците на северен Лондон, дори и за жена с нейните красиви мургави черти.