Ъркарт беше наясно, че в момента стои по средата на пазара.
— Не мога да се намеся, дори да исках — отговори тихо той. — Арбитражът е в ръцете на панел от съдии. Нямам нищо общо.
— Разбирам това напълно. Но ще е много жалко, ако инстинктът ми се окаже верен, но нещо се обърка в арбитража и гърците дадат правата за експлоатация на техните добри приятели французите.
— Ще бъде направо трагедия.
— Такова богатство за вашата страна и за моята… — защо ли на Ъркарт му се струваше, че другият има предвид „за теб и мен“? Може би инстинкт — такова голямо богатство ще бъде загубено. Представяте ли си какво ще стане с мен, ако народът ми разбере, че съм подарил едно огромно състояние в петрол? Ще ме влачат по улиците на Никозия.
— Остава ни да се надяваме, че щастието ще се усмихне на вас, а мъдростта на съдиите.
— Ще имам още повече причини да ви бъда безкрайно благодарен, г-н Ъркарт.
Доверието между тях се крепеше върху тънко въже; един прибързан или агресивен ход и щяха да паднат и двамата — дали Ъркарт щеше да опита да избяга, или да натисне? Те говореха шепнешком, като внимаваха да запазят самоувереност, когато внезапно към тях се присъедини нов и по-смел глас.
— Такава рядка стока в политиката, не мислите ли — благодарността? — беше Мортима, която вече си беше казала довиждане с другите и сега кръжеше около тях. — По-добре да те одерат жив, отколкото да оставиш французите да избягат с нещо, Франсис. Наистина трябва да намериш начин да помогнеш на г-н Нурес.
— Ще му стискам палци.
И кимайки за довиждане, Ъркарт отстъпи от въжето.
Клер го чакаше на входната врата.
— Наистина изключителна вечер — каза благодарно той и хвана ръката ѝ. — Де да можех да организирам правителството си по начина, по който ти организираш вечерите си.
— Разбира се, че можеш, Франсис. То е същото. Каниш гостите, избираш менюто и решаваш кой къде седи. Тайната е да имаш няколко добри помощници в кухнята.
— Напоследък си мисля за пренареждане на масата, да организирам една игра на „пускам кърпичка“. Но ми харесва аргументът ти за кадрите в кухнята. Ти какво виждаш?
— Искаш да бъда недискретна.
— Разбира се. Драбъл например?
— Пълна трагедия.
— Съгласен. А Бари Кръм27?
— Подхожда му името.
— Не бива да има трохи по масата на кабинета, така ли? — той се разсмя, наслаждаваше се на играта.
Бари Кръм беше личен парламентарен секретар на министър-председателя. Той беше член на парламента, но по мнението на мнозина това беше най-ниската форма на парламентарен живот. Работата се състоеше в това да бъдеш неофициален роб на даден министър, изпълняващ всякакви функции, които се изискват от теб — от това да носиш напитки до това да шпионираш колегите. Като такава работата беше неплатена, но цената за извършващия я индивид беше висока, тъй като секретарят е лишен от всякаква форма на независимост и задължен да следва линията на правителството по всички въпроси на политиката. Това беше отличен начин да затвориш устата на някой депутат от задните скамейки, който започва да става неприятен.
И все пак постът предлагаше много повече и беше много търсен, защото предоставяше привилегирован достъп до министерския живот и се разглеждаше като първата стъпка по стълбицата, тренировъчното игрище, от което се излюпваха новите министри. Тези, които участваха в процеса, се оприличаваха на „Чарли от опашката“, артилерист от задните редици, който с малко повече късмет можеше да оцелее, да се придвижи напред в екипажа и да стане лоцман, а може би един ден дори капитан. Тези с по-цинична нагласа твърдяха, че това е само началото на процеса, при който един депутат от задните скамейки е лишен от способността за самостоятелно мислене и действие, като по този начин става подходящ да бъде избран за по-висок пост.
Секретарят живееше в сянката на министъра и не съществува независимо. Но тази сянка можеше да се окаже дълга и дебела, а секретарят имаше право на достъп — и до двореца в Уестминстър, и до Държавния департамент, понякога дори до личния живот на министъра.
А да имаш изобилен достъп до един важен министър, да не говорим за министър-председател, да надничаш през дясното му рамо и да седиш на задната седалка си беше една от най-интересните възможности пред всеки млад парламентарист и това беше причината много хора толкова безхаберно да разменят своята независимост срещу шанса да надникнат зад кулисите и да стигнат до най-елементарните наченки на влияние.
Жалко за Бари Кръм. Той скачаше, когато трябваше да пристъпва на пръсти, мотаеше се, когато вече трябваше да си е отишъл, беше ентусиаст, но беше толкова скован от страх да не сбърка, че това го лишаваше от инициатива и всякаква способност да чете мислите или настроенията на Ъркарт. Човек без финес, без собствена сянка. Без бъдеще.