— Божичко. Сега ще трябва да викаме скапания офицер.
Въпросният офицер беше Франсис Юън Ъркарт. Младши лейтенант. На двадесет и две. Постъпил на служба направо от университета, той олицетворяваше триумфа на образованието над опита и засега губеше войната в разговорите в офицерската столова. И наистина, откакто преди няколко месеца го бяха разположили в Кипър, не беше видял почти никаква реална война. Той жадуваше за действие, напълно наясно със своята младост и неопитност, нямаше търпение да покаже зъбите си, отчаяно търсеше шанс да се докаже, но беше открил само разочарование. Неговият командир се беше оказал човек с бастун в задника, неговата предпазливост отнемаше на ротата всякакъв шанс за слава. Терористите от ЕОКА залагаха бомби, колеха и дори изгаряха живи така наречените предатели, като ги палеха и ги оставяха да тичат в пламъци по улиците на селото за назидание на останалите, но ротата на Ъркарт хвърляше повече пот в това да копае клозетни ями, отколкото да вади терористите от дупките им. Но така беше до миналата седмица. Тази седмица командирът на ротата беше в отпуск, Ъркарт беше поел командването, тактиката се беше променила и хората му бяха ходили четири часа нагоре в планината с идеята да причакат някого следобед. И изненадата, изглежда, беше свършила работа.
При първия пукот от стрелба усещането за шанс изпълни вените му. Той бе чакал три километра по-надолу в неговата военна джипка, „Остин Чамп“, и му отне по-малко от петнадесет минути да пристигне на сцената, като последните няколкостотин метра мина пеша с пружинираща походка.
— Ефрейтор Рос, докладвай.
Мухите вече кръжаха около окървавеното тяло на Макферсън.
— Две деца и едно магаре? Ти шегуваш ли се — викна Ъркарт невярващо.
— Явно куршумите не са знаели, че ги стрелят момчетии. Сър.
Двамата, Рос и Ъркарт, бяха с вродена непоносимост един към друг, единият дошъл на белия свят в бедна квартира в Клайдсайд5, другият в семейство на шотландски аристократи. Когато Рос вече погребваше другари от плажовете на Нормандия, на Ъркарт все още вратовръзките му ги оправяше бавачката.
Година по-рано Ъркарт бе станал причината да понижат Рос в чин, от сержант обратно към ефрейтор, след като месечната дажба алкохол беше изчезнала от офицерската столова при Тал ал Кебир6 и Ъркарт като млад офицер и натегач беше инструктиран да привика подходящи заподозрени. На Рос едва наскоро му бяха върнали втората нашивка и все още имаше да наваксва. Бяха му намалили и заплащането.
Ъркарт знаеше, че трябва да си пази гърба, но засега не обърна внимание на наглия коментар на другия; предстоеше му по-важна битка.
Децата се бяха натъкнали на забележително ефективен природен редут. Около шест метра по дължина, вдълбан в планинския склон и прикрит от големи скални късове, което реално скриваше всякаква стрелкова линия отстрани и отгоре, а фронтална атака би означавала изкачване на баира, тактика, която вече се беше оказала фатално погрешна. Групички храсти обгръщаха периметъра, предоставяйки още повече покритие.
— Предложения, ефрейтор Рос? — Ъркарт почукваше с пръст по офицерския пистолет „Браунинг“, който висеше на колана му.
Ефрейторът засмука кутрето си сякаш се опитваше да извади треска.
— Можем да се предадем на момента, това ще е най-лесното. Или да пратим малките копеленца в небитието, ако това искате, лейтенант. Една граната ще свърши работа.
— Трябват ни живи. Трябва да разберем накъде се бяха запътили с тези оръжия.
— Те са хлапета, преди малко са спрели да сучат. Ще умрат от глад до утре сутрин и сами ще излязат с бял флаг в едната ръка и вилица в другата.
— Сега, трябват ни сега, ефрейтор. До утре сутрин ще е късно.
И двамата разбираха, че не разполагат с много време. При ЕОКА доставките на припаси се правеха в определен час; при забавяне с повече от шест часа скривалището щеше да се евакуира. Трябваше да се действа бързо; затова залавянето беше важно, а при техниката на разпит понякога липсваше търпение.
— В живота, Рос, точният момент е всичко.
— Ами то и в смъртта май — отговори ефрейторът, като кимна към Макферсън.
— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, ефрейтор?
— Честно да ви кажа, г-н Ъркарт, нямам много стомах да убивам сукалчета — той имаше син почти на възрастта на момчетата, които се криеха в скалите. — Ще го направя, ако трябва. Ако ми наредите. Но никак няма да ми е приятно. Ако има медал, вземете си го вие.