— Той не става, нали? — каза Ъркарт.
— Не. Но аз ставам.
Той взе палтото си и се засмя на нейната наглост. В цялата история на християнството никога не беше имало жена секретар, не и на премиера. На момчетата никак не би им харесало, щяха да излязат много лоши вицове за бельо и отверстия. Но, помисли си Ъркарт, нали неговото намерение беше да разклати кораба, какво ако някои от тях се разстроят малко, толкова по-добре. Щеше да им напомни кой командва. Имаше нужда от свежи сили, от свежи ръце и крака и в този случай най-малкото това щяха да бъдат млади и изключително привлекателни крака, далеч по-приятни за окото от тези на Кръм. А и той имаше чувството, че тя може да се окаже много повече от просто една манекенка.
— Ще разкараш ли мерцедеса, ще започнеш ли да купуваш костюмите си от „Маркс & Спенсър“?
— Не. Нито смятам като твой секретар да си обръсна главата, да пусна косми по краката и да си позволявам да ме боли главата по три дни всеки месец.
Той махна за довиждане на останалата част от гостите, замествайки с това необходимостта да отговори.
— Време е да си ходим.
Той повика Мортима, която си казваше довиждане с Нурес, но Клер все още стоеше до рамото му, настоявайки за внимание.
— Аз съм твоят човек, Франсис.
Той се обърна на вратата.
— Знаеш ли, и на мен ми се струва, че си.
Глава единадесета
Всички политици са кукувици. Предател съм, следователно съществувам.
Тя вече не намираше удоволствие, нищо друго, освен тъмни спомени от детството, разбуждани от ритмичния протест на разхлабената пружина на леглото. Не можеше да го скрие и той трябва да беше забелязал, дори когато неистовият му вик при кулминацията изпълни спалнята.
Горе-долу така си ги спомняше, детските нощи в малката двуфамилна къща в северен Лондон, с парно от викторианския период и стени като от вафла, изпълнена със звуците на измъчени тела и спални пружини. Когато беше на осем и бе попитала майка си за шумовете, тя промърмори смутено, че сигурно са детски кошмари и музика. Може би от такива неща черпеше вдъхновение Харисън Бъртуисъл28, макар че пред неговото творчество тя все пак предпочиташе звука от пружините.
Дали някой все още спеше на тези допотопни чугунени рамки, с преплетена ядосана стоманена тел и недоволство, чудеше се тя? Бяха минали толкова много години, откакто беше спала на такова легло, и това никак не ѝ липсваше. Нито пък килимът във всекидневната — каша от мазни петна, фасове и други петна, за които така и не се намери обяснение. „Ще отида до Хардуик и ще ти купя нов“, баща ѝ все обещаваше на майка ѝ. Но така и не го направи.
Клер Карлсен бе оставила толкова много зад себе си, но далечното ехо все още я дърпаше назад; тя си спомняше страха, повече отколкото физическата болка и травмите; погнусата, в която по-късно научи, че може да е имало и любов; сълзите, които не носеха кой знае какво успокоение, защото бяха споделени и от трите деца. Тя беше избягала, сестра ѝ също, но не и по-малкият им брат, който все още въртеше малък склад за риба на едро около пазарните улички на южен Лондон в промеждутъците от наркотично вцепенение и побой над съпругата му. Подобно на баща си. Сигурно и той щеше да си отиде по същия начин, освен ако не станеше жертва на пиянското си шофиране. Баща им се прибра късно една неделя вечер, както обикновено, наруга ги всичките, изхвърли препечената си пържола, свлече се на пода пред телевизора, оригна се и затвори очи.
По-късно докторът каза, че е било масивен инфаркт.
— Не го е боляло, г-жо Дейвис — увери той майка ѝ.
По-добра смърт, отколкото заслужаваше това копеле. Изгориха килима във всекидневната в същия ден, когато изгориха и тялото му.
Спомените покълваха като плевели и тя знаеше, че колкото и да скубе листата им, корените винаги ще останат заровени дълбоко вътре.
— Къде се отнесе? — Том Мейкпийс, все още задъхан, надигна зачервеното си лице от възглавницата.
— О, на един милион мили разстояние и около тридесет години по-рано. Съжалявам — тя се извини и леко отмести тежестта му от себе си.
— През всичките тези години, откакто те познавам, не мисля, че някога съм те чувал да говориш за детството си. Заключена врата.
Той започна да подрежда с пръсти русите кичури, разпръснати по челото ѝ.