Лицето му се надвеси над нейното, набраздено от болка. Щеше да боли, ако загуби мястото си в политиката. Той беше част от дълга семейна традиция в държавните постове; прадядо му бил генерал, който държал да води войската от предните редици и в калта на Фландрия умрял за тази привилегия. Но политиката беше много по-опасна от войната; в битка можеха да те убият само веднъж.
— Това ли е истинската причина да искаш да спрем? Конфликт на интереси? Да не смяташ да подкрепиш Ъркарт срещу мен?
Тя взе главата му в ръце, с палци се опита да изглади бръчките, които бележеха мъката му в този момент.
— Ще стана негов парламентарен секретар, Том, няма да стана негова собственост. Не съм продала принципите си, не съм спряла изведнъж да подкрепям всички неща, за които и двамата с теб сме се борили. И не съм спряла да те обичам.
— Наистина ли го мислиш?
— Много. В някой друг живот може би щяхме да сме много по-близки; в този живот искам да продължим да бъдем приятели.
Тя го целуна, той отвърна страстно.
— За последен път? — прошепна той, прокарвайки ръката си от врата до пъпа ѝ.
— Това ли беше между нас? Просто секс?
— Не! — отвърна той.
— Жалко — отговори тя и го целуна отново.
Пасолидес почти изпусна чашата си, хванат неподготвен от пискливото двойно бипкане на електронния пейджър, с който ги повикаха. Мария се наведе през масата, за да забърше разсипаното кафе.
— Това сме ние, Баба̀. Време е.
Чакаха малко повече от половин час в малко кафене под Държавния архив в Кю, като Евангелос отказваше да свали поглед дори за миг от червеното око на пейджъра, който се зачисляваше на всички търсачи на истината — или поне на това, което минаваше за истина в официалните британски архиви. Всичко, което миришеше на британска бюрокрация, го изнервяше и го правеше агресивен — навик, който му беше останал от старите дни в планините. Дори в Излингтън постоянно искаха да му се месят, да си врат носа, да го контролират, пращаха му тъмножълти пликове с искания за пари и със заплахи. Защо той, точно той, да плаща на британците, когато те имаха да му плащат толкова много? Един здравен инспектор беше прекарал цяла седмица в шпионаж пред входната му врата, убеден, че Пасолидес върти бизнес там. Отказваше да се разкара, докато не го прогониха грипът и други по-належащи опасности за здравето на гражданите на Излингтън. Така и не разбра за задната врата.
Докато той зъзнеше на тротоара на усойната улица, зад плътно спуснатите завеси приятелите на Евангелос Пасолидес прекарваха своите вечери в тостове за победата над стария враг.
— За Вангели!
Застаряващият кипърец нямаше много вяра, че врагът ще му помогне и сега. Идеята беше на Мария, нещо, с което да го накара да канализира интереса си по отминалите дни, да опресни спомените си, извинение, с което да го измъкне от спуснатите завеси чрез внушението, че може да намерят някаква информация, някакво обяснение или извинение в британските документи от онова време. Затова минаха през цял Лондон до Държавния архив в Кю, бетонен мавзолей с историята на една империя, създадена, развита и в крайна сметка загубена отново.
Симпатичният чиновник не беше оптимист.
— Периодът на ЕОКА в Кипър? Много е вероятно да е засекретено или при военните, или при службите за сигурност. Преди срокът беше за петдесет години върху такива документи. Нали се сещате, всичко, маркирано със „Строго секретно“, е от жизненоважно значение за запазването на сигурността на страната. Например стари прогнози за времето или ако гръцкият президент си е бръкнал в носа — той сви рамене. — Но сега преглеждат архивите на всеки десет години и като се имат предвид съкращенията в Министерството на отбраната, мисля, че са им на изчерпване бомбоубежищата, в които да съхраняват всички тези кутии. Така че, когато имат възможност, или направо ги изхвърлят, или ги запращат при нас. Може пък да извадите късмет.
И извадиха. Индекс WO-106. Дирекция военни операции и разузнаване. „7438. Доклад за сигурността и сблъсъци с ЕОКА в планините Тродос, април-октомври 1956“.
Пасолидес заби показалец в описа.
— Два дни ни преследваха в планината, мен ме носеха на носилка и с натъпкан парцал в устата, да не викам — прошепна той. — Това съм аз.
Вкараха заявката в компютърния терминал в стаята за референции. И зачакаха.
И останаха разочаровани.
Държавният архив в Кю не беше точно това, което изглеждаше. Зад приемната за референции, зад кулисите в хранилището компютризацията отстъпваше пред прашните кашони. Близо сто и петдесет километра от тях. В тази среда с контролирана температура и влажност и под звуците на Рой Орбисън, идващи от високоговорителите (целият смисъл на архива беше, че не е актуален), един младеж прерови огромните стелажи в търсене на една папка сред милиони такива. След като веднъж бе намерена, тя бе транспортирана бавно през система от електрически колички и транспортни ленти до общата читалня, където бяха призовани Мария и баща ѝ.