Докато Мария забърсваше хладната мраморна надгробна плоча, изучаваше внимателно баща си, усещайки колко много се беше променил. Неговото малко кръгло лице беше като плод, паднал твърде отдавна от дървото, съсухрено, набръчкано от възрастта и от гена, косата му — бяла като изхабена стомана, бузите — издълбани от болките на тромавото му непохватно тяло. Но очите блестяха отново с подновена жар, като стар лъв, събудил се от сън, гладен.
— Защо са го направили, Баба̀? Какво са крили британците?
— Вина.
Той познаваше това чувство добре. Вината беше изпълнила собствения му живот и го беше направила самотник, тази натрапчива мисъл, че някак си се е провалил, че ги е разочаровал, подвел — и другарите си, и роднините. Като най-големия син не беше успял да защити по-малките си братя, а когато осакатя, не беше успял да вдигне пак знамето на съпротивата, когато те загинаха. Той не би го признал пред никого, рядко го признаваше и пред себе си, но тайно презираше своите братя мъченици, въпреки че ги обичаше, защото Йоргос и Еврипид бяха почитаните мъртъвци, докато Евангелос беше нещастният, провалил се жив. Гърчеше се в сянката им, недостоен за паметта на братята си, без да знае дали е щял да покаже техния кураж и с отнет шанс дори да опита. Той никога нямаше да бъде герой. Бе прекарал живота си, мъчейки се да докаже на света, че неговата отдаденост на каузата е не по-малка от тази на братята му, дори докато тайно в себе си ги обвиняваше. Обвиняваше ги и заедно с това обвиняваше себе си, че оставяше червеят на завистта и безразсъдството да го яде. Но сега най-после сякаш имаше надежда за някакво облекчение, за някой друг, който да понесе вината.
— Вина — повтори той, разтривайки крака си, за да върне кръвообращението. — Какво друго може да крие един войник? Не смъртта, това му е работата. Само вината се заравя. И се изгаря.
Тя откъсна няколко стърчащи стръка трева около гроба, докато слушаше. Той мислеше, че тя не знае нищо за скрития му срам, но тя бе живяла с него през целия си живот и разбираше, въпреки че не можеше да направи нищо за него.
— Продължи, Баба̀.
— Те са имали правото да убият братята ми според британския закон. Йоргос и Еврипид носеха пушки, бомби; никой не би ги обвинил, освен някой беззъб старец. Имаше един случай — британците обесиха едно осемнайсетгодишно момиче, Паликаридес, защото го хванали с пистолет. Това беше техният закон. Задължително — той се запъна в произнасянето на думата, но не и в смисъла ѝ. — Не, не са се опитали да скрият смъртта им. Трябва да е било начинът, по който са умрели.
— Значи затова са изгорили телата, заради това, което са им причинили. Мъчения?
— Не е като да не се е случвало.
Той спря, очите му се взираха в далечината и в миналото.
— Може и да не са били трупове, когато са ги горили. Може да са били живи. И това се е случвало.
И то от двете страни, макар че не му се искаше да си спомня; това беше другото нещо, което не би признал пред дъщеря си. Но дори след толкова години се оказваше невъзможно да изтрие спомена за телата, напоени с бензин и отмъщение. „Продоти“, предатели, гърци, обвинени, че са издали други гърци, как се препъваха надолу по селската уличка, как продължаваха да крещят, че са невинни през овъглените си устни, с ослепели, изгорели очи, телата им — превърнати в клада, която да запечата в съзнанието на всеки очевидец едно ужасно послание за вярност и преданост към народа. Но Йоргос и Еврипид не бяха предали никого, не бяха „продотес“, не заслужаваха да умрат така.
— Нали знаеш какво означава това, Баба̀? Може да има и други скрити гробове.
За кипърските гърци в дългите зимни нощи, когато възрастните жени подклаждаха пламъците на спомена и разказваха истории за старите дни, нямаше спомен, който да изгаря по-дълбоко от спомена за „онези, които вече ги няма“. През 1974 г. гръцките екстремисти в Атина, разочаровани от липсата на напредък в посока „Еносис“, съединение между острова и континенталната част, направиха заговор за сваляне на правителството в Никозия на архиепископ Макариос. Това беше пристъп на лудост, от която Кипър никога нямаше да се възстанови. Пет дни по-късно турците си отмъстиха и нахлувайки в острова, го разделиха и разчупиха етническия пъзел така, че после никога не можа да се преподреди. По това време хиляда и повече гърци изчезнаха безследно, пометени от настъпващата турска армия и от лицето на познатия свят. Подозренията за съдбата им винаги са били източник на неподправен гняв от страна на гърците и на срам за турците — такива неща се случваха при военни действия, нещастия, изолирани примери за варварство, дори грешките на едро, само че кой, по дяволите, обичаше да си го признава след това? Но в търсенето на мир турците бяха признали, разкрили всичко, което знаят за „онези, които вече ги няма“, което след почти четвърт век се беше оказало болезнено малко — няколко разпръснати гроба, стари кости, фрагменти от доклади, избледнели спомени, — но дори и малката светлина, огряла най-тъмния час от историята на този остров, донесе разбирателство и помогна за облекчаване на страданието, беше позволила на семействата да скърбят и да отдадат почит на мъртвите. „Мирология“. Но сега се оказваше, че има още гробове. Изкопани дори още по-рано, от британците.