— Гейм, сет и тестиси, приятелче. Така изглежда — каза той и отмина, кискайки се.
Гарлик спихна като продупчен цепелин, размаха безпомощно ръце, издаде гърлен звук, смали се наполовина, но, както тя знаеше, му предстоеше да се смали още повече. Клер беше стигнала до вътрешни привилегии и достъп до вътрешна информация и осъзнаваше колко много ѝ харесва това. Неспособен да проговори, напълно блокирал, Гарлик се обърна и се затътри към офиса на „камшиците“ и бутилката уиски, която се намираше вътре.
— Толкова се радвам, Клер, винаги съм смятал, че е крайно време да получиш някакво признание. Наскоро пак те препоръчвах на Франсис. Радвам се да видя, че е помогнало — Бууза-Пит се появи до нея от нищото; неговите антени бяха безупречни.
— Не мога да повярвам колко много хора са ме препоръчали напоследък — отговори двусмислено тя.
— Много ми е приятно, че съм един от първите, който те поздравява. Нека го отпразнуваме на вечеря. Скоро.
Поканата. Която щеше да бъде последвана от внимателни поздрави за съпруга ѝ и малък подарък за децата. С един скок тя бе минала от трета в първа дивизия, през главите на около двеста колеги, почти изцяло от мъжки пол. Това изпълваше Джефри с безпокойство. Тя беше дала на късо системата му, системата, проектирана да го защитава и да подкрепя неговата кауза. Тя не се вписваше и той не я разбираше, следователно не знаеше как да я контролира. Да, той имаше властта на министерския пост, но тя имаше влиянието на достъпа — тя на практика щеше да живее на номер 10. Тя беше конкуренция, сурова и гола — това му напомни, че нямаше смисъл да се опитва да я вкара в леглото си, вече беше опитал.
Новината вече беше обиколила лобито и Джефри усети, че много очи ги следят. Той я хвана свойски под ръка.
— Ще ни бъде толкова забавно — каза той и я поведе към пленарната зала.
Ъркарт, стиснал червената си папка, с препъване стигна до своето място на първия ред в залата, където седяха правителствените ръководители. Би предпочел да се появи с горда крачка в камарата, всеки да го забележи, като мине зад стола на председателя, но тук винаги беше претъпкано, когато ставаше дума за парламентарен контрол, и затова му се наложи да се провира сред тела, лакти, крака и други протегнати пречки от този род от страна на депутатите, които не го бяха видели, че идва. Почти бе стигнал до мястото си с висока стъпка, сякаш беше на упражнение по обяздване, облягайки се на рамото на Том Мейкпийс за подкрепа, когато заместник-министърът на финансите получи спазъм и изрита премиера си в пищяла. Още един доброволец за гледка от задните редици.
Независимо от това Ъркарт се чувстваше добре, изпълнен с позитивизъм. По време на обяда беше информирал главния „камшик“, че услугите му на боцман на борда вече няма да се изискват по време на този курс. Човекът беше разбрал с половин дума. Големият кораб на държавата рядко спираше да прибере падналите зад борда, да не говорим за някой, който е преднамерено пуснат; по-добре беше да опита да се залепи за корпуса като някое ракообразно. И все пак в точката на най-голямото нещастие му беше хвърлен спасителен пояс, обещание за благородническо звание при успех на следващите избори, ако междувременно си държи устата затворена и не създава проблеми. От този момент нататък той бе принуден да седи и да се прави, че се наслаждава на последния си обяд, като между супата и рибата помогна на премиера да завърши окончателния списък с тези, които ще се присъединят към него зад борда. Чувството за дълг и дисциплина бе втълпено достатъчно дълбоко в психиката на повечето „камшици“, така че гледката на кръв, дори на собствената им, изглежда, не влияеше на апетита.
Докато седеше на мястото си до катедрата за отговори, гледайки армията на опозицията, подредена в слоести редици пред него, Ъркарт бе поразен колко много приличаше това на панаирджийско стрелбище. Редици с патици, които една след друга щяха да изпърхат и да се изложат на мерника му, докато арбитрите от пресата на балкона гледаха надолу в безпристрастно очакване да преброят опърлените пера. Той възнамеряваше да им отвори доста работа в този ден. Зрението му може и да отслабваше, но не и ловният инстинкт.
Първата патица, която изквака и издаде прикритието си, беше един уелсец, чийто глас носеше нежния ритъм на северозападния бряг и остроумието на дървени въглища. Ожесточено и ужасно подробно той изрази загрижеността си, че премиерът не полага достатъчно грижи по европейските въпроси. Ъркарт пое дълбоко дъх, отегчен, извъртя очи, за да разгледа тавана, мислите му минаха през него и стигнаха до терасата на покрива… Той бързо се изтръгна от това състояние и се върна обратно към работата на парламента.