Високопоставен източник в партията коментира, че това „реално представлява обявяване на война“.
Глава четиринадесета
Внимавай с политик, който ти говори за политическите си принципи. Най-вероятно ти отклонява вниманието, за да може да те преджоби.
Тя потропа на вратата на банята.
— Започва, Франсис.
Отвътре се чу звук от плискане и плацикане, докато Ъркарт се връщаше в настоящето.
— Отвори вратата и увеличи звука, може ли?
Тя направи, както той поиска, и доля уиски в чашата му. Двамата бяха много балансиран екип, помисли си тя, инстинктите им бяха толкова преплетени, изправяха се пред света и несгодите в него като един. Не можеше да си спомни кога последно са си позволявали да имат сериозно разминаване в мненията. Може би за обзавеждането на апартамента им на „Даунинг стрийт“ или пък при уволнението на първия му финансов министър? Той играеше по-традиционно, а тя го поощряваше да бъде по-смел както за интериора, така и за правителството. Бяха правили и много компромиси; тя смени мебелите по свой вкус, а той пощади колегата си по финансите (но само за шест месеца, доколкото си спомняше тя, после го уволни на рождения ѝ ден — той можеше да бъде такъв романтик).
Той не бъркаше често. Не сбърка и тази сутрин, когато на закуска ѝ сподели някои свои предположения за бъдещите няколко дни.
— Ще бъде натоварен уикенд за Том — беше казал той. — Стандартната процедура за загубеняците. В петък тичат в прегръдките на избирателните си райони, за да покажат морална подкрепа. Събота — разходка в градината със съпругата и дечурлигата, за да покажат семейни ценности. Неделя — църква, за да парадират със съвест — една много лична и духовна одисея, която някак си винаги е придружена от камера и грим. Не мога да ги разбера редакторите, сигурно им се обръща стомахът от това, но все пак успяват да го пуснат.
— Жена му е някъде в Щатите обаче?
— Вярно. Може би има някоя скрита приятелка. Знаеш ли, може би трябва да го наглеждаме този младеж. Може да се окаже, че Том крие неподозирани дълбочини.
Сега, когато ранните вечерни новини обявяваха, че бившият и може би бъдещ министър е бил посрещнат с ентусиазъм от членките на неговия „Клуб на женските интереси“, от банята се разнесе подигравателен вик и звук от разплискана вода. Ъркарт изскочи, увит в хавлия.
За привидна изненада на преследващия го новинарски екип Мейкпийс бе показан как си купува торба портокали от местното пазарче.
— Добър ход. От висините на министерския пост право към пазара — ето го нашия човек от народа — изкоментира на глас Ъркарт.
— Обзалагам се, че ще опита да плати с 20-паундова банкнота. Сигурна съм, че няма и най-бегла представа колко струва торба портокали — промърмори по-критично Мортима.
— Г-н Мейкпийс, какви са плановете ви сега? — задъхан репортер бутна микрофон в лицето му, докато Мейкпийс вадеше портфейла си.
— Да се прибера и да си почина. Това ще бъде първият уикенд от почти десет години, в който няма да бъда затрупан от министерски папки; честно казано, го чакам с нетърпение.
— Но сигурно ще ви липсва да бъдете в управлението? Ще искате ли да се върнете в правителството в някакъв момент?
— Аз съм само на петдесет. Надявам се да имам възможност отново да служа на страната си.
— Но не и под ръководството на Франсис Ъркарт. Вчера нарекохте правителството му безпринципно. Смятате ли, че е време министър-председателят да се оттегли? Или да бъде принуден да го направи?
Мейкпийс не отговори веднага. Той остана за момент с протегната ръка, докато чакаше рестото. То дойде под формата на шепа монети, които той не си направи труда да преброи.
— Г-н Мейкпийс, смятате ли, че министър-председателят трябва да бъде принуден да си тръгне? — настоя интервюиращият.
Той се обърна с лице към питащия и към нацията, челото му помръкна, сякаш обмисляше дилема с огромни последствия. Изведнъж на лицето му се появи дяволита усмивка.
— Вие можете да го кажете — започна той. — Но на този етап аз не бих могъл да коментирам…
Ъркарт се пресегна за дистанционното и спря звука на своя мъчител.
— Този път лошо подходих към ситуацията — каза замислено той. — Трябваше да се справя с него по по-добър начин. Никога не съм го искал вън от правителството. Но… политиците с принципи. Те са като дупка по средата на магистралата.