— Сутрешната преса мина добре — каза поощрително тя.
— Беше в най-добрия случай равен мач, Мортима. Един министър-председател не може да си позволи да завършва наравно.
Той беше толкова безмилостно честен със себе си. Но дали можеше да бъде честен и за себе си, зачуди се тя? Завит само в една хавлия, той изглеждаше толкова уязвим, че тя започна да размишлява за пореден път за отминаващите му години, най-славните дни на лятото и избледняващата есен, когато дори един голям дъб започва да губи листата си и да стои гол пред безмилостните ветрове. Той беше дал толкова много, и двамата бяха дали толкова много, но като се сменяха сезоните на живота им, не им оставаше много, което да очакват с нетърпение. Нямаше радост в това да го гледа как остарява.
Приближаваща зима. Мрежа от гънки и цепнатини. Тънки, измършавели пръсти като клонки, кожа като пергамент или кора, когато сокът започва да намалява, а нощите растат и на хоризонта се виждат дървари.
— Защо искаш да продължаваш с това, Франсис?
За момент той я погледна стреснато.
— Защото само това знам да правя. Защо, ти искаш ли да спра?
— Не, но може да ти струва повече от всякога и мисля, че трябва да си наясно защо го правиш.
— Защото искрено вярвам, че съм най-добрият човек за тази работа. Единственият може би. Заради страната ми, заради мен самия трябва да продължа. Не съм готов да прекарам остатъка от дните си, гледайки назад. Има твърде много спомени, твърде много неща, които не трябваше да правим.
— Не можем да продължаваме вечно, Франсис.
— Знам. Но скоро ще стана министър-председателят, задържал се най-дълго на върха в съвремието ни. Мястото на Франсис Ъркарт в историята ще бъде подсигурено. Не е лошо постижение за нас, Мортима. Нещо, което да споделим с теб, когато всичко това остане в миналото.
— За да оправдае миналите жертви.
— Да, за да оправдае миналите жертви. И тези, които тепърва предстоят.
— Мамо, защо г-н Ъркарт не е вкарал Мистър Тоуд31 в затвора?
Клер остави книгата и прегърна развеселена малката си дъщеря, Аби.
— Не мисля, че г-н Ъркарт е бил на власт тогава, миличка.
— Ама той винаги е бил на власт.
Изведнъж Клер я осени идеята, че Франсис Ъркарт беше министър-председател отпреди Аби и Даяна да се родят. Отдавна. Цял един живот.
— Аз мисля, че г-н Ъркарт е жабокът — по-голямата дъщеря се включи от другата страна на дивана.
— Ти не харесваш ли г-н Ъркарт? — попита майка ѝ.
— Не. Не е много мил и не слуша другите хора. Точно като Мистър Тоуд. И е много ста-а-ар.
— Не е чак толкова стар — запротестира Клер. — Само малко по-стар от тати.
— Съвсем малко по-стар от тати — изкоментира Йоханис с престорено кисела физиономия.
Той разглеждаше финансовата секция на вечерния вестник, успявайки същевременно да следи новините и да слуша разговора с децата.
— А твоята майка четеше ли ти „Шумът на върбите“, като беше малка? — запита Даяна.
— Не, миличка. Не ми я четеше.
— Ти нещастно детство ли си имала, мамо? — Даяна започваше да прихваща толкова много от неизказаните мисли на майка си, подобно на самата Клер, когато беше дете.
Нейната майка говореше рядко с нея, не искаше да споделя болката, опитвайки да я предпази от истината. Но болката беше дошла дори когато нямаше побой, защото, когато нямаше малтретиране, имаше тишина. Така беше за Клер, но никога нямаше да бъде така за собствените ѝ деца. Крясъци, истерични спорове, викове и вдигнати юмруци, докато вече ѝ се струваше, че сърцето ѝ ще се пръсне. След това дълги периоди на мълчание. Пълна тишина. Вечери, прекарани в мълчание, дълги дни в мълчание, дори майка ѝ плачеше в мълчание. Мълчание в адския шкаф под стълбите, където в някои случаи я заключваха, но по-често се криеше. Детство, в което се редуваха побоят с тишината. Юмруците нараняваха, но тишината нараняваше повече. Тя беше оцеляла. Тя се спаси.
— Да инвестирам ли в него, как мислиш? — попита Йоханис, обърнал поглед към телевизионните новини. — Или вече е бита карта?
Том Мейкпийс плащаше за торбата с портокали.
Тя се зачуди какво знаеше съпругът ѝ, или поне за какво се досещаше. Преди да се оженят, бяха обсъждали открито страховете му, че мъж с двадесет и три години по-стар от нея неизбежно ще покаже дефицит в някои важни аспекти, че един ден той ще бъде пенсионер, докато тя все още е в разцвета на силите си, и че в почти всички подобни взаимоотношения няма как да не се появи една пропаст, която може да бъде преодоляна само с доверие и огромно разбиране. „Не може да се запази топъл бракът, ако и двете страни на леглото са студени“, беше казал той. Колко предвидлив се беше оказал. Но това беше преди много време; дали през годините тази мисъл беше прескочила в съзнанието му от абстрактна теория към реален факт? Ако беше така, а тя подозираше, че е, той не беше направил никакъв намек. Отдаден рицар, съпруг, ментор, баща изповедник, но никога инквизитор. Това я караше да го уважава и обича още по-силно.
31
Герой жабок от детската книжка „Шумът на върбите“ от Кенет Греъм (1908 г.) и анимационна адаптация от 1946 г. Той е богат, но нарцистичен. — Б.пр.