— Не — отговори тя на въпроса на съпруга си. — Поне засега не е.
— Но Том Мейкпийс може да се окаже опасност?
— Така ли мислиш?
— Аз съм бизнесмен, любов моя, не съм политик. Но да направим един анализ на пазара. Колко се задържат повечето министър-председатели — три, четири, пет години? Той вече изкара повече от десет. Никой не може да пребори статистиката завинаги, шансовете твоят Франсис все още да е на власт след две години са много малки. Старост, износени стави, лошо здраве, загуба на популярност. Времето притежава много неприятни съюзници.
— Но той все още се държи сякаш е на върха.
— Така е било и с Александър Македонски, преди да падне от коня.
— Какво казваш, Йох?
— По-скоро да бъдеш внимателна. По всяка вероятност Франсис Ъркарт ще падне под колесницата, докато ти си негов личен секретар — поправка, няма да падне, а по-скоро ще бъде вкаран под колелата от ревящата тълпа. Заедно с цялото си обкръжение. Не се обвързвай с него твърде много.
— И смяташ, че Том Мейкпийс ще го вкара? — терминологията ѝ се стори доста некомфортна.
— Мейкпийс или някой като Мейкпийс. Трябва да го държиш под око.
Логиката му, както винаги, беше безупречна; побиха я нервни тръпки.
— Как да стане това, Йох? Как да го държа под око?
Той сякаш не я чу, остави вестника настрана, за да прегърне дъщерите си, преди да ги прати по леглата под акомпанимента на обичайния хор от протести. Чак когато Аби и Даяна излязоха от стаята заедно със своите кукли и гальовни думи, той се обърна отново към съпругата си:
— Как? Зависи колко е важно.
— Според това, което казваш — много.
Той разтри ръцете си, като наблюдател как ги беше топлил над лагерния огън в някоя влажна, беззвездна нощ, устните му се движеха сякаш смучеха лулата, която той обичаше толкова много, преди да срещне Клер и да я заобича повече.
— Общителен приятел. Близък колега може би. Нищо електронно или незаконно. Сещаш ли се нещо?
Тя се загледа в него, страхувайки се да признае дори пред себе си за какво се сеща.
— Шофьор. Шофьорите знаят всички тайни. Спокойно можеха да заменят цялото ЦРУ за един шофьор в Кремъл. Ще намеря някой приятелски настроен бизнесмен, който да му предложи шофьор с големи уши и голяма уста.
— Не е незаконно?
— По-скоро случайност.
Тя прехапа долната си устна и направи физиономия сякаш бе опитала лимон.
— Представи си, Йох, само си представи, ей така, теоретично, ако някой бизнесмен, впечатлен от „Клуб Конкорд“, би искал да предложи на Том някакъв жест на подкрепа — малко дарение, организационна услуга, един шофьор и кола, която да замести министерския „Ягуар“, който е загубил…
— Шофьор, който не умее да си държи езика зад зъбите и който е слуга на двама господари.
— Какво би казал, Йох?
— Бих казал, че това значително ще подобри шансовете в полза на г-н Ъркарт. Поне за известно време.
— Как може да се случи това? — попита тихо тя.
Той се вгледа внимателно в нея, опипвайки почвата, хипотезата се превръщаше в решение. Трябваше да бъде сигурен.
— Всъщност доста лесно, бих казал. Но съм сигурен, че заето момиче като теб не би искало да се натоварва с подобни детайли.
— Струва ми се, че си прав.
Той замълча, размишлявайки за новата врата, която се отваряше в живота им.
— Явно не си сменила само работата си.
— Какво имаш предвид?
— Мислех, че харесваш Том Мейкпийс.
Той знаеше, тя вече нямаше съмнение. В някои моменти ѝ се струваше, че той има огледало към съзнанието ѝ и че няма къде да се скрие от него, дори вътре в себе си.
— Харесвах го. Мисля, че все още е така.
— Но?
— Но… — тя сви рамене, изведнъж се почувства страшно изморена. — Но така е в политиката.
Това сякаш обясняваше всичко. И все пак не оправдаваше нищо.
Глава петнадесета
Средиземно море е пълно с останки от корабокрушения.
Евангелос Пасолидес пееше славна песен, докато с дървения чук удряше по късите ивици свинско, превръщайки ги в това, което по-късно вечерта щеше да се превърне в гръцка кухня. Туп-пляс-хрус и още хиляда войници отидоха в подземното царство.