— Не сме тук, за да съдим за войната — скара му се Осман, египтянинът.
— Точно това правим! — каза през зъби Роден. — Ако покажем пристрастие към турците, легитимираме бъдещи актове на международен тероризъм. Какво казваме на света — завземете някоя територия, изнасилвайте и плячкосвайте, докато местното население избяга, и след двайсет години международният съд ще ви поздрави, като потвърди завоеванието?
— Така са се оформяли границите през цялата история, за какво изобщо говорим — промърмори малайзиецът.
— Надявах се да намерим споразумение, което не идва от Средновековието — отвърна хладно Роден. — Моля да не ми давате за пример Берингово море и канала „Бигъл“, защо трябва да се крием зад древни прецеденти?
— Защото това е законът — отговори тихо Осман.
— Но не е правдата.
Правда, замисли се Уотлинг, той говори за правда. И това беше човекът, който толкова яростно спореше при делото с френските рибари за опита им да се настанят върху риболовните райони на Гърнси, позовавайки се на Наполеоновите договори и националната чест, докато предлагаше непрозрачни компромиси при закрити врати. Сега той осъждаше всеки компромис, който оставяше турците на по-малко от стотина километра от нефтените шисти, с подигравателното спокойствие на френска плетачка, която чува по калдъръма тракането на колата, с която откарват поредните осъдени до гилотината.
Уотлинг изгледа французина. Разбира се, че Роден знаеше! Уотлинг се запита дали Роден действително продаваше мнението си за пари, или му беше достатъчно да подуши и най-мижавия интерес за Франция? Нямаше значение, резултатът пак щеше да бъде същият. Ако Уотлинг го позволеше.
Френска правда. От онзи вид, отсъден за баща му. Докато преглъщаше, Уотлинг се бореше с желанието вътре в себе си да пусне на воля предразсъдъците в собствените си възгледи — но тук нямаше конфликт, реши той, нямаше противоречие, чувството му за принцип беше изцяло в съзвучие с неговия антагонизъм. Френският фанатизъм и личните интереси нямаше да минат за честна игра, не и в съда на Уотлинг. Роден говореше надълго и нашироко за правда, така че щеше да бъде набучен на кола на правдата. Уотлинг щеше да се погрижи за това. В интерес на принципа. И с удоволствие.
Глава шестнадесета
Политиката всъщност е средство за търсене на преимущество.
Кабинетът на правителството често напомняше на свинарник, в който прасетата бяха сгушени едно до друго, помисли си той. В света на Уестминстър, като по Оруел, имаше една даденост преди всичко, предоставена на Главната свиня — да избира другарите си в свинарника. Много жалко, че оставката на Мейкпийс отне удоволствието от пренареждането на кабинета, придавайки елемент на принудителна необходимост, вместо да се възприеме като знак за едноличната сила на Ъркарт. Мейкпийс беше угоено прасе, той сам бе настоял за това, с прекомерна храна от Брюксел и вече едва ли беше способен да се надигне, да не говорим за гимнастическите пируети, необходими, за да се спечели уважението на народа от британската страна на Ламанша. Беше време за пазара. „Трябва да напомня на останалите за постоянната нужда да останат жилави и гладни“, каза Ъркарт на новия си прессекретар, Грист. „Да им напомня и кой държи кофата с фуража в едната ръка и ножа в другата.“
Грист показа добър старт, а денят беше важен. Предложи министър-председателят да направи една разходка с бързо темпо около езерото в Сейнт Джеймсис парк, за да предостави подходящи кадри на фотографите — смесица от целеустременост и жизненост. Един от операторите даде идея министър-председателят да стисне с две ръце за врата една опитомена гъска: „Просто така, да покажете на обществеността как се прави, г-н Ъркарт“. Той отказа.
До момента, в който се върна на „Даунинг стрийт“, нетърпеливо ято от репортери и кулоарни кореспонденти беше накацало по бариерите, чакайки първата плячка. Скоро щеше да плисне кръв по ботушите им и те се караха помежду си, бореха се за първата хапка, подвиквайки към министър-председателя от другата страна на пътя. Той отговори само с помахване и един искрен поглед, отработен до съвършенство, преди да се обърне към лъскавата черна врата.
— За Англия и свети Георги32?
Беше Дики Уидърс. Старият лешояд се пазеше за специалния момент.
32
Перифраза от „Хенри V“ на Уилям Шекспир (1599 г.), акт. 3, сц. 1, Св. Георги (Сейнт Джордж) е бил патрон на Англия. — Б.пр.