Ъркарт се обърна на прага и погледна още веднъж към сцената от другата страна на улицата, като кимна по посока на Дики. Дики знаеше за какво става въпрос.
— И за топлата бира, белите скали и подскачащите прасета — промърмори Ъркарт.
Не каза нищо повече, преди да хлътне вътре. Имаше работа за вършене.
Щеше да бъде дълъг ден. С дълги ножове.
За Джефри Бууза-Пит денят започна по възхитителен начин. Беше на риболов в „Риц“, където използва шампанско и бъркани яйца за стръв, докато тя невинно налапа въдицата. Закуската със Селина винаги беше удоволствие, но атракциите на тялото ѝ бяха по-малки за министъра по транспорта в сравнение с тези на ума ѝ — или, по-точно, на паметта ѝ. Тя беше секретар в кабинета на председателя на партията и беше един от хората с подобна политическа заетост, които Джефри редовно хранеше и ласкаеше. Във всеки един от тези случаи той предпочиташе закуската пред леглото, беше твърде предпазлив, за да спи с жени в наивна възраст, когато на секса може да се гледа като на прелюдия към емоционално обвързване или към инсинуациите на клюкарските колонки, нито едно от които Джефри не можеше да допусне. Споделянето на закуската предлагаше много по-голяма награда, интимен разговор без цигарена пепел и петна от очна спирала по възглавницата, информация без еякулация.
Политическата философия на Бууза-Пит не беше ортодоксална. Той не вярваше например че информацията има собственост, поне не и за човек, който беше достатъчно непредпазлив да я остави да му се изплъзне от устата. И така, Джефри събираше по малко оттук, по малко оттам, не ограбваше нацяло, но рано или късно парчетата се натрупваха — така правеше и като студент. Тогава писа на една еврейска фондация, че като отдаден студент не успява да свърже двата края и че не му достигат 200 паунда, за да си плати таксата за обучението. Че ще работи през нощта, за да си плаща битовите разходи, но първо трябва да предплати таксата на университета. Дали могат да му помогнат? И така, малко по малко, оттук-оттам и капките се бяха превърнали в язовир. Дори да имаше съвест, тя със сигурност не беше от еврейски произход, защото и двамата му родители бяха методисти. Но пък спеше добре в удобно легло.
Информацията беше богатство в лабиринтите на Уестминстър, със стойност, по-голяма от тази на парите, а Селина щедро изплати закуската си. Тя беше отговорна за набирането на текста на всеки проект на новия документ за партийната кампания, изготвен в централата на партията, всяко допълнение и изменение, всяка идея и преосмислянето ѝ, параграфите с анализ и аргументи, всички изводи. И си ги спомняше с изумителна точност дори докато балончетата на шампанското гъделичкаха носа ѝ и я караха да се кикоти. Новата кампания, изглежда, нямаше да бъде с радикален подход — малко директна поща, лек лозунг, — но се основаваше на нови проучвания на общественото мнение и, като самата Селина, беше атрактивно опакована. Тя беше достатъчно буйна, нищо неподозираща и мила, за да повярва, че той наистина иска да помогне.
Джефри се усмихна, наля ѝ още и запечата всичко в отличната си памет.
Колата, която ги откарваше обратно към техните отделни офиси, беше замръзнала в сутрешното задръстване. Глупавият шофьор беше решил да мине по бързия маршрут доникъде, около площад „Трафалгар“, където редици еднооки гълъби стояха мрачни и болни на пост. Министърът на транспорта вдигна прозореца и се облегна назад в седалката, като за пръв път в живота си нямаше против да остане неразпознат, опитвайки се да избегне вниманието на другарите по съдба в задръстването, с техните задушливи ауспуси и еднакво зловонни коментари. До него на задната седалка Селина кръстоса елегантните си крака и го накара да извърши бърза преоценка на приоритетите си — той оглупяваше при вида на красиви бедра, може би щеше да ѝ предложи вечеря следващия път, — когато телефонът започна да бръмчи. От другата страна на линията се чу гласът на неговата секретарка в Камара на общините. Списъкът с гости за ложата му в „Албърт Хол“. Концертът в края на следващата седмица. Промяна в последния момент, един отпаднал, министърът на търговията щял да пътува надалеч, за да си накъса листа от дървото на японското изобилие, където със сигурност щеше да открие, подобно на всички свои предшественици, че когато става дума за обещания за свободна търговия, в Ориента винаги е есен.
Прекъсването вгорчи настроението на Бууза-Пит, отне вниманието му от изследването на деликатни глезени и сладки фантазии. Той мразеше промени в последния момент, които пречеха на нещо, което често му отнемаше месеци планиране; намръщи се, както би се намръщил херцогът на Уелингтън, ако бе получил бележка, че Блюхер няма да пристигне навреме за Ватерло. Той реши да застреля пратеника.