— И ти какво направи? — запита раздразнително той.
— Ами, предположих, че ще искате да поканим някой друг политик на топ ниво, затова прегледах списъка. Минали сте всеки друг член на кабинета през последната година, освен Том Мейкпийс…
— Това е ложа в „Албърт Хол“, не е скапана крипта.
— И Артър Болингброук. Вече се обадих на секретарката му, тя смята, че той и съпругата му може да се окажат свободни за същата вечер.
— Болингброук! Той е един подут шопар, защо, по дяволите, мислиш, че не съм го канил на нищо досега? Не мога да го сложа до американския посланик и председателя на борда на Ай Ти Ен, ще пърди през цялата увертюра, докато се налива с огромни количества от моето шампанско. Имаш ли изобщо някаква представа колко ще ми струва това?
Секретарката опита да се оправдае, но Бууза-Пит не беше в настроение да слуша. Шофьорът в отсрещния автомобил го беше разпознал и го поздравяваше с два вдигнати пръста; министърът на транспорта успя да потисне внезапния импулс да излезе от колата и да му пренареди носовите канали.
— Така или иначе може би е по-добре да изчакаме до утре — чу я да предлага.
— Защо да чакаме до утре, за бога?
— Докато мине пренареждането.
— Пренареждането…?
Той се задави. Селина се зачуди дали не му е влязла в гърлото случайна костичка от сьомгата.
— Не знаехте ли? В момента го дават по телевизията.
Рокадите в правителството винаги имаха неблагоприятно въздействие върху Бууза-Пит, те го караха да се гърчи. Първия път, когато това се случи, беше в парламента от по-малко от осемнадесет месеца и отказа да мръдне на повече от двадесет метра от телефона през целия ден, въпреки че втората му жена беше казала, че няма реални шансове да получи повишение толкова рано в кариерата си. И все пак телефонът звънна, докато той беше в градината — „Даунинг стрийт“, извика съпругата му със страхопочитание през прозореца на кухнята. Той се втурна тичешком, препъна се, падна, счупи си един пръст и скъса коляното на панталоните си, но нищо не можеше да го спре да се добере до обаждането. Офисът на министър-председателя. Чудили се дали може да помогне в този напрегнат момент. Разбира се, разбира се, че можеше! Един ангажимент в съседен избирателен район, изнасяне на някаква реч, премиерът бил обещал, но в момента, за съжаление, няма как да успее. Зает с новото разпределение на ролите, нали разбирате. Може ли Джефри да го отмени утре вечер? Очите му се зачервиха от болка, но Джефри изрази неподправена радост, че са се обърнали към него, докато бившата му съпруга се превиваше от смях.
Но това не го спря. Изигра важна роля във всяко следващо преустройство, а сега хрътките на риска отново бяха освободени от каишката. Камбаните щяха да бият навсякъде из Уестминстър, карайки възрастни мъже да се гърчат. Той погледна телефона в ръката си, чертите на лицето му издаваха изненадата. Той не знаеше, че се случва днес, точно в този момент, когато обажданията от „Даунинг стрийт“ определяха добрите и лошите, а тя заемаше линията му с празни приказки за това колко е жалко и как наистина се възхищавала на Том Мейкпийс и…
— Разкарай се от скапания ми телефон! — изкрещя той.
Глава седемнадесета
Лоялността притежава характеристиките на разтворимото кафе, които я правят евтина и в крайна сметка незадоволителна.
Все още беше по риза, когато отвори входната врата. По острите ръбове тя предположи, че може да я е гладил сам.
— Ще ме намразите, че ви безпокоя вкъщи.
От двете стъпала над нея, Том Мейкпийс я разгледа, докато все още сдъвкваше парче препечена филия. Тя отметна нервно тъмната си коса, сутрешното слънце се плъзна по цветове на лъскав въглен. Устните бяха пълни, свити в притеснение, ръцете прибрани до тялото и стиснати отпред, което сякаш повдигаше гърдите ѝ към него. Нейната въздържаност беше рядкост в Уестминстър, както и дънките.
— Надявам се, че е нещо важно, госпожице…?
Той забеляза, че нямаше пръстен.
— Мария Пасолидес. Въпрос на живот и смърт в някакъв смисъл.
Добре де, но, дявол да го вземе, точно по средата на закуската ли?
— Ако имате проблем, може би ще е най-добре да ми пишете с детайлите.
— Писах. Получих отговор от ваш асистент, който ми благодари, но казва, че сте твърде зает да се занимавате с индивидуални брожения към момента. Не знаеше как се пише „брожение“.
— През последните няколко дни получихме огромен брой писма. Повечето с подкрепа, радвам се да го кажа, но твърде много, за да мога да им отговоря лично. Извинявам се за това. Може би ще се съгласите да се обадите в офиса ми, за да насрочим среща.