Той изтупа трохите от ръцете си.
— И това направих. Пет пъти. Винаги сте зает.
Губеше тази игра на нула, и то при негов сервис.
— Явно ще се наложи да прекарам цялата сутрин в извинения, г-це Пасолидес. Кажете ми накратко с какво мога да ви помогна.
Той не отстъпи от позицията си две стъпала над нея, нито я покани да влезе — имаше толкова много хора с проблеми, толкова малко, което политиците можеха да направят, а той самият вече се чудеше как да се справи с необичайно голямата купчина неотворени пликове, която беше завзела масата в трапезарията му. Но докато говореше, тя докосна нещо вътре в него, предизвика пулсиращ интерес. Минаха няколко минути, преди той да осъзнае, че това беше привличане.
— Трябва да разберете, г-це Пасолидес, че е труден момент за политиците да навлизат във въпроси с липсващи гробове точно когато сме на прага на мир в Кипър.
— Ето тук бъркате неимоверно.
Докато говореше, притеснението ѝ бе изчезнало напълно.
— Не откритият разговор заплашва мира, а продължаващата несигурност и намеците за нещо скрито-покрито. Дори турците отчитат този факт.
Той се замисли над силата на аргумента ѝ, все още му тежеше мисълта за неотворените писма и невърнатите обаждания, които щяха да го преследват със седмици. Животът без министерската машина се оказваше изключително изморителен и му оставяше съвсем малко време за нови кръстоносни походи.
— Това е много далеч от моя избирателен район — каза вяло той.
— Не бъдете толкова сигурен. Има почти триста хиляди гръцки кипърци в тази държава и по една таверна или дюнерджийница на всяка по-голяма улица. За една нощ някой политик може да се окаже с армия до себе си.
— Или на врата си.
— Пазете се от гърци със сметки за уреждане.
Тя се смееше на тротоара. В тази жена имаше необуздана енергия, ентусиазъм, нетърпение, страст, отдаденост, суровият вкус на живота. На него това му харесваше, харесваше му и тя.
— Изглежда, че единственият начин да се отърва от вас и армията на прага ми е да ви поканя за чаша чай. Така може би ще имаме възможност да обсъдим на чия страна ще е армията.
Той се отмести, за да я пусне да мине.
— И на чий врат.
Той сведе глава, когато Ъркарт прекоси прага на номер десет. През годините портиерът бе забелязал, че онова, което започна с кратко кимване за поздрав, се бе развило до нещо по-близко до предпазлив поклон; като добър синдикалист той се бореше с тази тенденция, но не можеше да устои на импулса, изграден върху поколения нагласи на наследствената класа, която инстинктивно признаваше авторитета. Майната им на всички. Атмосферата на „Даунинг стрийт“ се беше променила, особено откакто Мортима Ъркарт беше наоколо, ставаше все по-формална с течение на времето и смяната на парламенти — един кралски двор, облечен в демократичен образ. Един ден, успокояваше жена си портиерът, тълпата щеше да се раздвижи като милион песъчинки под краката на Ъркарт и той щеше да затъне до коленете и да изчезне, заровен под изменчивата съдба. Един ден, някой ден, може би много скоро. Но междувременно портиерът щеше да продължи да се усмихва и да се покланя — колкото по-ниско, толкова по-добре, за да огледа плаващите пясъци.
Вратата се затвори и остави навън гладните викове на пресата. Щеше да им хвърли няколко кокала по-късно. Но преди това трябваше да изяде месото. Ъркарт погледна часовника си. Добре, като по план. Беше държал Макинтош да чака точно двадесет минути.
Джаспър Макинтош стоеше в ъгъла на коридора, потропваше с ръчно изработената си обувка по черно-белите плочки, опитвайки безуспешно да скрие раздразнението си. Като собственик и издател на втората по големина и най-бързо растяща вестникарска империя в страната той беше свикнал по-скоро да го чакат, отколкото да чака, и след като цял живот беше издигал и свалял политици, не изпитваше някакво неуместно страхопочитание от сегашната обстановка. Няколко месеца по-рано той бе стигнал до заключението, че е дошло времето да дръпне шалтера на Франсис Ъркарт — не че министър-председателят беше направил нещо политически вредно или обидно, просто той се беше задържал толкова дълго време, че статиите за него вече не продаваха вестници. Промените и несигурността продаваха вестници и бизнесът диктуваше, че е време за малко смут. Макинтош беше развълнуван и бързаше. Миналата седмица най-накрая беше договорил условията за покупка на веригата вестници на „Трибюн“, тромав и губещ гигант с измъчен персонал от журналисти, работещи в плесенясала печатница за отегчени читатели, но който пък предлагаше добре познати заглавия и голям потенциал. Журналистите можеше да бъдат съкратени, нова печатница можеше да бъде построена, нова публика купена с тежка реклама и промоции, но цената щеше да бъде висока, много десетки милиони, и в света на Макинтош нямаше място за излишно стоене на едно място. Той трябваше да разкара лихварите от гърба си. Това означаваше заглавия, събития, специални ефекти и нови герои. Сантименталността беше грях.