Макинтош вече беше решил, че Ъркарт губи мача от тази сутрин, и то не просто защото го започна двадесет минути по-късно. Той предположи, че премиерът иска да разпали отново страстта между тях, може би да му даде ексклузивен поглед върху правителствените рокади в замяна на съчувствие. Нямаше никакъв шанс. В утрешния свят на Макинтош Франсис Ъркарт не фигурираше. А и къде беше любезността, почитта, която можеше да се очаква от човек, дошъл да се помоли? Ъркарт просто го хвана за лакътя и го дръпна по коридора.
— Радвам се, че успя да дойдеш, Джаспър. Нямам много време, трябва да освободя няколко от живите мъртви от мъките им, така че ще карам направо. Защо си дал задача на хората си да хвърлят тор по „Даунинг стрийт“?
— Тор?
— Редакторите ти.
— Г-н министър-председател, те са независими хора. Имам ясна позиция относно намесата…
— Те са банда разбойници и каквото и да им е в главите, ти си ги хванал за топките. Обикновено мислите им следват това.
Изведнъж Ъркарт спря препускането си надолу по коридора. Той натика Макинтош в една ниша със скулптура от Хенри Мур и го погледна право в очите.
— Защо? Защо пишете, че е време да си ходя? Къде сбърках?
Макинтош се замисли и отхвърли варианта да увърта.
Ъркарт искаше да му го кажат направо.
— Нищо. Не опира до това какво сте направили, а до това, което сте. Вие сте гигант, сянката ви пада над целия политически свят и оставя другите на тъмно. Вие бяхте велик човек, Франсис, но е време за промяна. Нека другите получат шанс да растат.
Той се усмихна деликатно; доста добре го каза, помисли си.
— Това е бизнес, нали разбирате. Бизнесът с политиката и вестниците. Нищо лично.
Ъркарт, изглежда, не се впечатли от този своеобразен некролог.
— Задължен съм ти, Джаспър, че беше толкова директен. Винаги съм смятал, че имаме силна и честна връзка, която ще устои на ударите на времето.
— Това е много щедро от ваша страна… — започна Макинтош, но Ъркарт продължи да говори, сякаш не го чува.
— И като говорим за ударите на времето, прецених, че ще бъде най-честно и аз да ти кажа нещо поверително, да споделя някои планове, които Министерството на финансите предлага за гласуване. Аз самият не разбирам много от финанси, оставям това на експерти като теб. Невероятно е как нацията поверява съдбата и националното си богатство на политици като мен, които почти не могат да смятат.
Той сви рамене, сякаш се опитваше да се отърве от някакъв нежелан товар.
— Но, доколкото разбирам, си решил да купиш „Трибюн“ и смяташ да платиш за това, като пуснеш голям брой облигации на своите приятели в ситито.
Вестникарският магнат кимна. Това беше обществено достояние, праволинеен план да събере пари от големи заеми, като лихвата се приспада от наличните печалби на компанията. Като цяло печалбата му щеше да изчезне, но това се отнасяше и за данъците му, като по този начин хазната щеше да плати за разширяването на империята на Макинтош, която за няколко години той щеше да превърне в най-голямата перачница за пари в страната. Дългове днес, платени от данъкоплатеца, в замяна за огромни печалби утре, платими директно на Макинтош. Счетоводство с въображение и напълно легално. Лихварите го обожаваха.
— Става дума за следното — продължи министър-председателят, — и това трябва да остане само между нас двамата, като стари приятели…
При споменаването на думата „приятелство“ някъде в стомаха на Макинтош изяденото мюсли помръдна.
— … министерството планира няколко промени. От следващата седмица. Нещо, че загубите на една компания вече не могат да се прихващат от печалбите на друга. Не претендирам, че го разбирам, а ти?
Макинтош разбираше. Разбираше го толкова добре, че се подпря на стената. Това беше законопроект, който щеше да разбие на пух и прах целия му план. С тези нови правила данъците му щяха да скочат и дори най-глупавият поръчител щеше да осъзнае, че той няма как да си плати заема. Вече беше сключил сделката за закупуването на „Трибюн“, нямаше как да даде заден ход, но при най-малкия намек за промяна в правилата кредиторите му щяха да вдигнат ръце от целия план, щяха да се качат на своите поршета и да отпрашат към ексклузивните си барове, оставяйки го…